Пол-Лу Сюлицер - Картел

— Не искам нищо от теб.

— Ти наистина си единственият.

— Мъчно им е.

— Това дали купувачите са Макгилди или други, нищо не променя.

— Нищо — потвърди дядо й.

— Чисто и просто изпитвам желание да се разкрещя и да убия някого — каза Зенаид. — И никак не е изключено да взема някоя от пушките ти и утре сутринта да надупча кожата на трима-четирима Гили-Гили. Иначе приемам случилото се по-скоро философски.

Накуцвайки с протезата си, дядо й кръстосваше стаята и си избираше нещо за четене измежду седемте дузини книги, които му бе подарила. Последната й поръчка бе от преди два месеца. Всеки друг подарък би бил напълно безполезен и по Коледа тя редовно увеличаваше броя на книгите с поредната дузина. Ако дядо й доживееше до сто години, щеше да му се наложи да наеме камион.

— Според Алекс — продължи тя — компанията, която притежаваше дъскорезницата, е принадлежала на друга компания, която пък е била филиал на трета.

— Не разбирам нищо от финанси, малката.

Дори и Алекс не е успял да открие кой ръководи въпросната трета компания. Мога, разбира се, да проследя веригата и за не повече от пет-шест месеца да разбера кой е взел решението за продажбата. След което или ще преспя с него, за да го убедя да анулира всичко, или ще заведем дело, което ще се проточи пет години и ще ни струва два милиона долара в хонорари.

Най-сетне дядо й спря избора си на „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар, която поне не беше превеждана на английски.

— Хубава ли е?

— На мен ми хареса — отвърна Зенаид. — Какво ще нравиш, ако трябва да заминеш оттук?

Отговори й, че наистина не разбира защо това я безпокои. Все някъде ще намери място да се установи. Дано само успее да вземе няколко от книгите си — пък и да не може, обществените библиотеки не са правени за кучета, я! Усмихна й се и Зенаид почувства, че ще се разплаче.

Попита се дали в крайна сметка не би предпочела да го чуе да се самосъжалява. Добре де, никога не го беше правил. Дори и тогава, и най-вече тогава, когато преди двайсет и една години родителите й загинаха в самолетна катастрофа.

— Май ще взема да си легна и да почета малко — каза дядо й. — Има ли нещо по-специално, което би искала за закуска?

— С удоволствие ще си хапна пак от палачинките ти.

— Опитай се поне веднъж да си отспиш. На вейка си заприличала.

Тя стана, целуна го и пророни няколко сълзи на гърдите му. Колкото и висока да бе — метър и осемдесет и три, — дядо й пак я надвишаваше с половин глава. По-висок от него беше единствен Франсоа-Ксавие със своите два метра и три-четири сантиметра.

Жан Ганьон отиде да си легне. Тя отново се отпусна в едно от люлеещите се кресла: Дядо й в старчески дом… Само тази перспектива беше предостатъчна, за да изпита неистова ярост. А да не говорим какво щеше да стане с Мисиками. След като гневът й се поуталожи, изведнъж я обзе предчувствието, че е на ръба да вземе някакво решение.

Без да е наясно точно какво. Още от най-ранна възраст винаги бе проявявала наистина уникална решителност, когато ставаше въпрос да се направи онова, което смяташе, че е длъжна да направи или желаеше да направи. На двайсет и пет години започваше да се познава вече доста добре. Почти не се шегуваше, когато спомена за желанието си да тегли куршума на неколцина Гили-Гили; беше напълно способна да го стори, стига да съществуваше и най-малкият шанс това да послужи за нещо. Но случаят не беше такъв. Толкова по-зле. Измисли нещо друго. Опря крака на пиростията и ненадейно си припомни думите на героинята от един френски роман: „Всеки проблем има куп решения. Няма ли решение, значи няма и проблем.“

Пълна идиотщина! Отиде на свой ред да си легне. В стаята на дядо й беше тъмно — може би вече спеше. Съблече се и се пъхна под дебелия пъстроцветен юрган, който като нищо тежеше десет кила. Зъбите й тракаха от студ. По навик беше изключила отоплението и през разсъхналото се черчеве на прозореца (то открай време си беше такова, но Зенаид не позволяваше на дядо си да го закалафати) се процеждаше леден въздух и носеше миризма на тиня откъм езерото, макар то да бе замръзнало. Спеше дълбоко и сънуваше, че се люби с половината членове на управителния съвет, с цел да ги убеди да анулират някаква продажба, когато усети нечия широка като лопата ръка да се плъзга надолу по корема й (лакътят на мъжа вече се бе закотвил между гърдите й). Дори не отвори очи.

— Гушни си играчките под мишница и върви да се забавляваш другаде, Лавиолет — промърмори тя.