Пол-Лу Сюлицер - Картел

Останали бяха, разбира се, пръснати тук-там малки парчета земя, собственост на фамилиите Ганьон, Лавиолет и Дьошарм, но адвокатът на Макгилди, дошъл да им съобщи новината (Макгилди не бяха посмели да го сторят лично), съвсем недвусмислено им изложи вижданията на клиентите си: за да стигнат от един свой имот до друг, членовете на триумвирата Ганьон-Лавиолет-Дьошарм имат интерес сериозно да се поупражняват в скок на дължина.

Направо да полудееш, че и да драснеш кибрита на цял Онтарио!

— Знам — кимна Зенаид. — Самата аз съм не по-малко разстроена.

И напъха в устата си още една палачинка с кленов сироп. Бяха се събрали общо петнайсетина души в просторната дневна на дядо Ганьон, където на видно място висеше портрет на Жак Картие 10 10 Жак Картие (1491–1557), френски мореплавател, роден в Сен Мало, който през 1534 г. завладява Канада в името на крал Франсоа I. — Б.пр. .

— Нищо не ви принуждава да заминавате.

Зенаид бе уверена точно в обратното. Както и всички членове на малката общност (Мисиками се обитаваше целогодишно от едва петдесетина души), един от Дьошармови, журналист в Монреал, бе научил новината за катастрофата в началото на седмицата и незабавно предприе разследване, чиито резултати се оказаха подчертано неприятни: бащата и синът Макгилди бяха подготвяли удара си от месеци насам.

— И още преди да бъдат сигурни, че ще могат да купят, са се свързали с групата Аткине.

— Името нищо не ми говори.

— Това е компания, специализирана в благоустройството на туристически зони. Строят почти навсякъде, като се започне от Ванкувър, та до Карибите.

— Да не би да смятат да превърнат Мисиками в Дисниленд?

— Може би няма да се стигне чак дотам, но става въпрос за два хотела; за ресторанти, за такива неща. И за нещо още по-страшно: фабрика. Не в близост до бъдещия курортен център, разбира се, а отвъд долината, през която възнамеряват да прокарат път.

— Каква фабрика?

— Отвратителна — отвърна лаконично Алекс Дьошарм, журналистът.

Беше на петдесетина години. Зенаид го помнеше от памтивека — дангалак с гръмък смях и ухание на лула, който я учеше да плува. Алекс бе отразявал войната във Виетнам; ходил беше в Ливан, в Иран и в безброй страни из Африка, Азия и Южна Америка. За последен път го видя в Монреал, където беше излязъл в нещо като пенсия под формата на повишение. По време на следването си често бе вечеряла, а понякога и прекарвала края на седмицата с Алекс, жена му Клод и децата им. Срещна погледа му и изражението в очите му я накара ненадейно да проумее за какво по-точно става въпрос.

— Само не ми казвайте, че разчитате аз да направя нещо!

— Ти си във финансите. Ако някой изобщо може да направи нещо, то това си ти.

Зенаид ги изгледа смаяно. Единствен дядо Ганьон стоеше с гръб към нея, зает с премятането на палачинките.

— Дядо?

Той се обърна наполовина и й се усмихна.

— Още една палачинка?

Привечер температурата падна до минус двайсет. Лавиолетови я поканиха заедно с дядо й на вечеря. Франсоа-Ксавие й пусна крак под масата и дори успя да промуши крайчеца на чорапа си между бедрата й. И всички, говореха ли, говореха, изреждайки до безкрай бедите си.

— Върви ли работата, Зенаид?

Бяха се прибрали у дома с дядо й, Жан Ганьон, който един-единствен път през живота си бе стъпвал в Европа, по-точно в Диеп, Франция, през 1942 година, в състава на Втора канадска дивизия, като бе останал едва шейсет й две минути на френска земя, харизвайки й все пак левия си крак, откъснат от един шрапнел! Четирийсет и пет години по-късно продължаваше да мисли, че старата Родина си заслужава да бъде видяна, и смяташе, че познава най-същественото от нея. Обогатен с този едничък опит, Жан Ганьон се бе върнал към учителската професия и бе направил на Лорет Лейдьо пет деца, между които и бащата на Зенаид.

— Върви — отвърна Зенаид, твърдо решена да не споделя с когото и да било приключенията си в Милуоки (не един и двама в Мисиками критикуваха брака й с Лари Елиът и още повече развода й).

Няколко минути мълчаливо наблюдаваха огъня в огнището, отпивайки от горещия шоколад. Дървената къща припукваше около тях. Винаги правеше така. Беше жива. Трябваше да минат месеци и години, докато Зенаид разбере какво й липсва в Монреал, Торонто и Ню Йорк, когато случайно се събуди нощем: именно тези тъй близки домашни шумове, съпътствали детството и юношеството й; градските къщи не живееха.

— Дядо, изобщо не виждам какво бих могла да направя.