Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Набива се на очи, че във всички случаи Кика най-много се дразни от Жан Бодрияр, когото често нарича „Бодриакър“ — по аналогия с термина „симулакър“ (с който Кика чудовищно злоупотребява в „Македонска критика“ — вярно, прави следната уговорка: „Читателят разбира, че думата «симулакър», в смисъла, в който я употребявам, е само симулакър на Бодрияровия термин «симулакър»“). Това раздразнение е лесно обяснимо — именно Бодрияр дава начало на откритието, което прави от Кика престъпник, но което според него го слага много по-високо от всички съвременни мислители.

Омразата на Нафъков към Бодрияр си е чист интелектуален Едипов комплекс. Той се проявява в желанието да унищожиш идейния си предшественик, като магично прехвърлиш върху него съдбата на баща си, който е изпитал лично цялата мощ на македонската критика. На Дерида и Сосюр им се налага да се изчервяват просто за компания. Но тук от смешното започваме да навлизаме в страшното.

След като резпердушинва идейните си наставници с един-два изстрела, Кика многозначително пита: защо френската философия изобщо съществува? Отговорът му е следният: това е интелектуална дрънкалка, платена от транснационалния капитал изключително с целта да отклони вниманието на човечеството от страшната и позорна тайна на цивилизацията.

Кика смята, че е първият, който вижда тази тайна в цялата й ужасна простота. Зародишът, от който се пръква манията му, кротко си е дрямал в книгата на Бодрияр „Символичната размяна и смъртта“. Ще приведем тези съдбовни думи малко по-долу, за да разберем реакцията, която предизвикват у Кика: трябва все пак да си представим взривоопасната смес, забъркана в съзнанието му към този момент. Това не е трудно — в „Македонска критика“ той отделя много място на спомените си, очевидно предвкусвайки вниманието на историците.

Кика започва разказа си с това каква роля играе в живота му нефтът. Още като дете той разбира, че благосъстоянието на семейството му зависи от него — и реагира по детски непосредствено. На стената в кабинета на Нафъков-старши години наред виси рисунка на синчето му: зловещ мъж, приличащ на Синята брада или може би на Карабас Барабас, е зинал към небето и държи кръгла съдина с контурите на континентите и от нея в устата му се лее тъничка черна струйка. Отдолу с разкривени разноцветни букви пише: „ТАТИ ПИЕ КРЪВТА НА ЗЕМЯТА“. До тази рисунка е окачена друга, доста интересна — изобразен със запекла се нефт снежен човек с главата на Ленин (мустаците и брадата на Илич са нарисувани с бяло и затова снежният човек прилича повече на Кофи Анан). Под рисунката има стихче, съчинено от мама:

Когато попораства, Кика потъва в книгите. От безбройните детски енциклопедии, които му купува баща му, му става ясно, че нефтът не е кръвта на земята, както наивно си е представял, а нещо като горяща тор, образувала се от живите организми, населявали планетата в дълбоката древност. Кика е потресен, когато разбира, че динозаврите, които на пръв поглед могат да бъдат възкресени само от компютърната анимация, не са изчезнали безследно, а съществуват и днес — във вида на гъстата миризлива черна течност, която татко му вади изпод земята. Когато тази мисъл го осенява за пръв път, той пита баща си: „Тати, колко динозавъра излапва за един час нашта кола?“ Тези думи, които баща му приема като детински глупости, се оказват, както виждаме, нещо много сериозно.

Малкият Кика естествено се интересува не само от нефта. Също като другите деца, той си задава съдбовни въпроси, чиито отговори не знае нито един от големите. Баща му му отговаря както може и засрамен разбира, че не разбира нищо за този свят — света, в който изкарва толкова пари; с две думи, всичко е като в най-нормално семейство. Един път Кика го пита къде отиват хората, след като умрат.

Това става в промеждутъка между две пътувания в чужбина; тогава Кика временно го возят в казанската детска градина, където седи на гърнето до внучето на идеологическия секретар на националната комунистическа партия. Нафъков-старши, понеже се е изкатерил на върха на жизнения Олимп единствено благодарение на интуицията си, застава нащрек. Нюхът му подсказва, че трябва да е много, ама много внимателен: именно заради подобни дреболии безславно са свършили много кариери. Така че казва, че го боли глава и Кика да го оставел на мира, след което се обажда на помощника си да изготви по въпроса подробна справка, в която максимално ясно да е отразено всичко, което се казва по този повод от официалната идеология.