Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Тази релефна образност дори би направила чест на нашия антигерой, ако не разполагахме с информацията на Зизи Мердашвили, че по този въпрос Кика е бил консултиран от друг парижки професор, когото няма да назоваваме по същата причина, по която не назоваваме и първия: едва ли някой ще пожелае да признае, че е захранвал извратения ум на един маниак с концепции и силогизми. Трябва да намекнем все пак, че във втория случай става дума за един философ, позициониран като символ на всепобедния интелект на духовния хоризонт на французойката над трийсет и пет, водеща активен полов живот.

Трудно е да се каже какво точно Кика е заимствал от други и до какво е стигнал сам. Една мисъл от посветената на „концептуалното езикоблудство“ част обаче смело можем да припишем на него без никакъв риск да сбъркаме. Ето я:

„Французите глупаво си въобразяват, че тъкмо те са измислили «деконструкцията». Още като дете в Казан аз знаех какво е това, също както и преди мен са го знаели няколко поколения казански гаменчета. Дерида просто превежда на френски татарската дума «кьотек» — това е. И ако лингвистичната школа посмее да се обади, че всичко се свеждало до думите, ще кажа… Ще кажа… Не, няма да дочакате Кика да почне кьотека. Кика ще ви направи деконструкция. Без да обели дума, ще посочи с пръст потничето ви, ще ви забрави навеки и ще слезе при Урим и Тумим да си дръпне едно амстердамско джойнтче“. (В един от вариантите на „Македонска критика“ вместо „кьотек“ се обиграва „перестройка“.)

И така нататък. Когато Кика най-после се връща към износа на капитали и към Серния фактор, читателят вече не помни какви са тези неща. Кика обаче е съвсем непринуден, все едно изобщо не се е отклонявал от темата:

„Ако в нефтопровода на Западнотексаска кисела (WTS) внезапно влезе сместа Urals с високия си серен фактор, преработващите заводи ще получат суровина със съвсем различен състав и всичките им предварителни технологични изчисления ще идат по дяволите. Това е елементарно. Кой знае защо обаче всички си мислят, че трийсетте милиарда долара, ежегодно изнасяни от Русия, могат съвсем незабележимо да се слеят със западния капитал. Смята се, че при трансфера жизнената сила изцяло се обезличава и че парите, източени от Русия, са съвсем същите като парите от военния бюджет на Пентагона, личното състояние на Бил Гейтс или външния дълг на Бразилия. А всъщност същностите, за които става дума, са дотолкова различни по самата си природа, че не бива да се смесват по никакъв начин, също както не бива да се смесва Urals със Западнотексаския кисел“.

Малко по-нататък Кика прави едно много интересно наблюдение:

„Между другото, има две марки нефт, които се добиват в различни точки на земното кълбо, но са взаимозаменяеми, тъй като на практика са с еднакво качество и имат един и същ серен фактор. Малко страшен и символичен символизъм: става дума за руската смес Urals и иракския нефт Kirkuk. О, Саддам! О, Йосиф! Oh, George!“

В този раздел Кика, който всъщност не проявява интерес към духовните учения и се води привърженик на исляма само номинално, се доближава най-много до разбирането на онова, което най-извисените мюсюлмани наричат карма. Мисълта му е следната: особеностите на земното съществуване на душите, превърнали се след смъртта си в пари, хвърлят сянка върху живота на обществото, използващо тези пари. Нещо повече — тази сянка става своего рода шаблон, по който новите поколения „си уреждат живота“, без дори да подозират какво именно им служи за образец, макар непрекъснато да държат същия този „образец“ в ръце в най-прекия смисъл на думата. На предсъзнателно равнище може да има някои догадки: именно с това се обяснява ирационалният на пръв поглед стремеж на Британия да си запази фунта стерлинг (и целия свързан с него задгробен пантеон на империята) дори след като обективните икономически причини за това са изчезнали.

„Ехото на миналото — пише Кика — ни настига в покрайнините на духа в залеза на историята. Миналото остава с нас въпреки опитите да започнем всичко наново — и винаги се оказва по-силно. Не можем нито да се скрием, нито да му избягаме. Дори не сме в състояние да разберем как точно то става бъдеще. Можем да видим и най-малките подробности на някое листо на праисторическо дърво, запечатани в буца въглища, въпреки че не можем да твърдим, че листото съществува: никой не може да го вземе и да го сложи в някоя книга например. Но то може да се прекопира и дори да стане емблема на знаме — като канадското например. По същия начин отзвукът на миналото, за който говорим, е нематериален и неуловим — но определя всичко, което ще се случи с нас и с децата ни“.