Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

На следващия ден потресеният Кика научава, че след смъртта си съветският човек живее в плодовете на делата си. Това ново познание вдъхновява детето за нова серия страшнички рисунки: подемни кранове, направени от стотици хванати една за друга ръце; влакове с крака — като стоножки, крачещи по релсите; реактивни самолети — в дюзите им блестят пламенните очи на генералния конструктор, и така нататък. Интересно е обаче, че на всичките тези машини, дори на самолетите, Кика рисува и уста, в която маршируват редици мънички динозавърчета, приличащи на черни оскубани кокошки.

Дори Кика да е споделял метафизичен опит със съседите си по цукало, това завършва без вреда за бащината му кариера. Обяснението на тайната на съветското следсмъртие обаче се вклинва в детското му съзнание толкова дълбоко, че става, така да се каже, фундамент за формиращия му се светоглед. Естествено посочената тема скоро е засенчена от други детски интереси. След много години обаче, когато вече порасналият Кика учи философия в Сорбоната, започва руската приватизация и споменатият въпрос изплува от тъмните дълбини на ума му.

Да допуснем, че съветските хора след смъртта си живеят в плодовете на делата си. Къде обаче, пита се, отиват строителите на развития социализъм, когато същите тези плодове са продадени с огромна печалба от избрана групичка другари? Това, че в тази групичка е и баща му, прави проблема още по-мъчителен, защото го превръща в личен. Та къде са, значи, веселите строители на Магнитка и Комсомолск, храбрите пионери на космоса и целината, суровите покорители на ГУЛаг и Арктика?

Кика не приема отговора, че всичко, създадено от труда им, е отишло на вятъра — той знае, че нещата преминават едно в друго, също както родителите продължават да живеят в децата си: частите на новия струг се правят на стария, а стоманата се претопява в нова стомана. Другият популярен отговор — че всичко, разбирате ли, е окрадено, продадено и изнесено в чужбина — е също толкова непродуктивен. Кика се вълнува не от наказателно-имуществения, а от философско-метафизичния аспект на въпроса. Човек може месеци наред да изучава бизнес схемите и маршрутите на източване на капитала, може да научи наизуст биографиите на олигарсите и на декоративните, които са пред очите на всички, и на истинските, за които доверчивият среден гражданин не знае почти нищо — но от това не става ясно къде са отишли милионите вярвали в комунизма души след закриването на съветския проект. Този въпрос се забива в съзнанието на Кика ката ръждясал пирон и с години чака часа си.

И един ден този час идва.

Нека дадем думата на Кика и на „Македонска критика“:

„Беше най-обикновен есенен следобед, ясен и тих. Седях пред телевизора и четях; мисля, че четях «Символичната размяна и смъртта» на чудовищния Бодрияр. На екрана трепкаше някакво анимационно филмче и го следях с крайчеца на окото си: някакъв пират с триъгълна шапка се кикотеше доволно, танцуваше около един сандък със съкровища и от време на време се навеждаше, за да загребе шепа златни пиастри… И изведнъж капакът на сандъка падна, удари го по главата и я направи на монета като тези, които бяха вътре. Монетата беше още жива — профилът на нея яростно мигаше с единственото си оцеляло око, но устата явно се беше зашила завинаги. Тумим — беше яко надрусан — спря да се киска (с кискането си изобразяваше смеха на пирата) и попита неизвестно кого — вероятно мен, понеже освен нас двамата и охраната във вилата нямаше никого:

— Интересно, другите монети дали… Те и те ли са от глави, а? В смисъл — идвали са други пирати, намират сандъка, отварят го, после — бух! — и точка, а? И за няколко века — сандъкът вече пълен…

Погледът ми попадна върху страницата и измъкна от главоблъсканицата неразбираеми смислове странното словосъчетание «работникът, умрял в капитала». И тайната на парите само за секунда ми се изясни като небето зад прозореца“.

Нека опитаме накратко да изложим онова, което Кика нарича „тайната на парите“. Парите според него са оставащият от хората „нефт“, формата, в която вложената им в труда жизнена сила съществува след смъртта. Световните пари стават все повече, защото все повече животи се вливат в резервоара им. Оттук Кика прави един впечатляващ извод: световната финансова клика, която манипулира паричните потоци, контролира душите на мъртвите, както египетските магове в „Мумията се завръща“ с помощта на магия управляват армията на Анубис (внимателният читател на „Македонска критика“ може да забележи, че Кика е много по-уверен, когато оперира не с философски категории, а с примери от киното).