Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Повтаряме — не можем да твърдим, че колегата на Нафъков е казвал истината. Трудно е все пак да не забележим, че думите му обясняват много неща — и привързаността към телевизионния канал „Кика“, и болезнената, с ясен знак „минус“ отдаденост на Нафъков на френската философия, чието охулване става основната страст в живота му. Тук ни се ще да добавим: всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова страшно. Но преди да преминем към страшната част на нашата история, да свършим със смешната — защото едното се прелива в другото постепенно и незабележимо.

Кика смята себе си за мислител, далеч изпреварил френските си учители. Това личи дори от заглавията на първите му произведения: „Бодрият Бодрияр“, „Дерида, хайде да…“ и така нататък. Трудно е да се каже нещо по отношение на тези текстове — за неподготвения те са също толкова неразбираеми, колкото и разглежданите в тях съчинения на великите французи. Отзивите на подготвените пък са мъгляви и многословни; просто няма как да не стигнем до извода, че без сорбонския професор и инжекцията му свещен огън не е възможно не само да се разбере нещо в съчиненията на Нафъков, но дори и да се оцени професионалното им равнище. „Гениален дебил“, „звездно нищожество“ и тям подобни уклончиви епитети, с които награждават Нафъков привлечените от Интерпол експерти, не само не помагат на следствието, а напротив, объркват го още повече, като пораждат усещането, че съвременните философи са нещо като международна банда цигани конекрадци, които при всяка възможност с викове и свиркане изчезват в мрака с последните остатъци от яснотата на изказа и здравия разум.

Името на най-известното произведение на Кика — „Македонска критика на френската мисъл“ — без съмнение отразява семейната му драма и намеква за Саша Македонеца, легендарния убиец на Нафъков-старши. Това съчинение, което почва като спомени за детството, за да премине в интимен дневник, философски трактат и техническо описание, е странна смесица от преливащи един в друг пластове текст, на пръв поглед изобщо несвързани помежду си. Чак при внимателен прочит виждаме кошмарната логика на автора и стигаме до възможността да надникнем във вътрешните му измерения — уникална възможност, тъй като маниаците рядко ни оставят отчет за хода на мислите си.

Философската част на „Македонска критика“ е опит да се низвергнат от пиедестала им най-великите френски мислители на миналия век. Мишел Фуко, Жак Дерида, Жак Лакан и така нататък — не е подминато нито едно прочуто име. Заглавието на работата се дължи на метода, използван от Кика — стрелба от кръста, без да се целиш, за което той сам споменава в краткия предговор. Това се постига по оригинален начин: Кика имперсонира невежа, който никога не е чел тези философи, а само е чувал някои цитати и термини от трудовете им. Според него дори откъслечни парчета от чутото са достатъчни, за да се докаже абсолютната идиотщина на великите французи, и изобщо не е нужно да четем текстовете им в оригинал, още повече че в тях, както твърди Кика, „тъпият ум ще потъне като камък в цял океан л-на, а острият ще потъне като сабя от дамаска стомана“.

При което Кика се стреми да направи пасквила си максимално наукоподобен и точен, като прилага цитати и дори формули. Този подход би бил дори интересен, ако критикът-невежа, на какъвто се прави Кика, не беше толкова явен френски философ. Уви, при запознаването си с философските пасажи на „Македонска критика“ неподготвеният читател неизбежно ще се почувства като камъка в ситуацията, упоменавана от Нафъков. Всички претенции, които Кика има по отношение на французите, могат по абсолютно същия начин да бъдат предявени и към него.

Ето например как той сравнява двама от философите, Бодрияр и Дерида:

„Колкото до Жан Бодрияр, в съчиненията му можем да сменим всички утвърдителни изречения с отрицателни без никакво накърняване на смисъла. Освен това можем да сменим всички съществителни имена с противоположни по значение думи, и пак без никакви последици. Нещо повече дори: можем да направим всички тези операции едновременно, в какъвто и да било ред, даже няколко пъти, и читателят пак няма да забележи кой знае каква промяна. Но Жак Дерида, ще се съгласят истинските интелектуалци, се гмурва по-надълбоко и не изплува по-дълго. Ако при Бодрияр все пак значението на дадено изказване може да се смени с противоположното, то при Дерида в повечето случаи смисълът на изречението не може да се промени с никакви операции“.