Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Тихият глас на истината — каза той, докато оглеждаше нещата, които напускаше завинаги. — А какво е истина? Май така и не ни обясниха…

След минутка, вече с палто и шапка, той отвори външната врата, направи една крачка и застина на прага.

Беше първият пролетен ден — личеше си веднага. Слънцето светеше, небето беше синьо и чисто и най-важното, във въздуха имаше нещо такова, от което на сърцето, въпреки всичко, му се живееше още. Сърцето разбираше — има защо. Стьопа се усмихна и изведнъж се почувства като Толстоевия дъб, старото дърво от „Война и мир“, което се буди за живот след зимния сън, та пак да се раззелени в хиляди и хиляди ученически съчинения. Всичко, което чувстваше в тази секунда, беше съвсем като във великия роман, с една само разлика — за изминалите сто и петдесет години руският дъб доста беше поумнял.

— Ще се раззеленяваме в офшора — измърмори Стьопа, хвърли мобилния телефон в наринатия до вратата сняг и тръгна към портичката, от която започваше пътечката за Рубльовското шосе.

Усещането за пролет и за това, че чудото е някъде съвсем близо, не го напусна и постепенно прерасна в спокойната увереност, че животът му е подготвил още много неща. Иначе откъде щеше да се вземе в душата му това радостно предчувствие за невъзможното?

Стигна до шосето, излезе от гората и зажумя от слънцето и синевата. В ясната пустота над асфалта висеше диск — приличаше на мъничко светило. Сияеше непоносимо, отразил слънчевите лъчи.

Стьопа не помнеше тук да е имало диск. Можеше да е само наскоро сложен на отбивката пътен знак. Когато направи още няколко крачки, знакът спря да отразява слънцето. Стьопа видя бял кръг, заобиколен от червена линия. В кръга беше изписано числото „60“. До кръга имаше син правоъгълник със стрелоподобната руна „Тир“, приличащо на жерав самолетче и думата „Шереметиево-2“.

„Ето го новото слънце — почти спокойно помисли Стьопа и вдигна ръка срещу потока коли. — Колко е просто всичко… Седемнайсет години да не се тревожиш за нищо. Виж, когато дойде нула шест, сигурно ще е трудно. Нула шест или нула девет? Пак на училище, целият джихад наново… Е, няма да е скоро. И няма да е тук. И сигурно вече няма да съм аз“.

По социален статус Насъх Нафъков, известен на приятелите си и на Интерпол като Кика, беше типичен нов руснак от епохата на първоначалното натрупване на кармата. Вярно, по националност не беше русин, но някак си не се получава да го наречем „нов татарин“. Затова по-добре да минем без определения и просто да разкажем страшната му и фантасмагорична история, която накара някои впечатлителни души, запознати със случая от таблоидите, да го нарекат Жил дьо Рец на нашето време.

Нафъков е роден в Казан, но е израсъл в Европа. Ранните му дни — времето, когато се формира скелетът на личността — минават отначало в англоезични детски градини, а после в космополитни училища за дипломатски деца. Кика запомня за цял живот стихчето, окачено над мивката в едно от тези заведения:

което приблизително може да се преведе като:

Неподконтролните от страна на родителите впечатления от детството формират Кика по-скоро като европеец, отколкото като „евразиец“, както се нарича баща му — той е силно влюбен в този термин и често го отнася към сина си. За сина му обаче тази идиотска дума е обозначение на човек, който при добро съчетание на обстоятелствата може да мине за азиатец в Европа и за европеец в Азия. Колкото до самата Евразия, за която баща му често разсъждава, тя му прилича на нещо като виртуална Атлантида, потънала в портвайна отдавна преди появата му на белия свят.

Към момента на раждането на сина му Насратула Нафъков е голям партиен шеф в Татарстан; в момента на смъртта си е нефтен магнат, успешно трампил партийната рента за природната. Получава удар, когато научава за решението на правителството да намали някакви квоти — или може би да повиши някакви отчисления. Не му позволяват обаче да умре от естествена смърт — още в болницата го довършва снайперист. Шушука се, че снайперистът бил самият Александър Солоник, по прякор Шура Македонеца заради необикновения си талант да стреля по македонски — от кръста и без да се прицелва. Бил се отдал на разгул в Казан, останал без пукната пара и за да позакърпи положението, приел предложението за тази халтура. В полза на тази версия говори фактът, че на тавана на съседната на болницата къща намират белгийска карабина калибър 5.45 от модела, винаги предпочитан от ликвидатора-художник при подобни обстоятелства. Против нея говори това, че Солоник е убит в Атина много преди описваните тук събития. Има ли смисъл да казваме, че хората вярват в посочената версия именно по тази причина?