Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Вижте, аз не съм психоаналитик — намръщи се Кика.

— И не знам нищо за скобите на личността. Но този педерастически детерминизъм, който свежда до репресираната хомосексуалност всичко, което поне мъничко излиза извън умствения хоризонт на борсовия посредник, страшно ме дразни. Затова дайте да не задълбаваме прекалено в тази тема. Да, той често се изчервяваше, когато правеше любов. Но изчервяването може да се обясни просто с това, че прекалено си навеждаше главата към пода. Сигурен съм, че аналният секс никога не е бил най-важното за него. И изобщо едва ли е имал някакво значение освен чисто метафорично…

— Да, да — намеси се морячето. — И аз мисля така. Напоследък беше започнало да ми се струва, че истинската му мишена беше наглата холивудска усмивка на американския националкапитализъм. Спомнете си, че магарето е емблемата на републиканската партия на САЩ! Сигурен съм, че ако Жора беше жив, след време щеше да удари и демократите.

Червенокосата пак изгледа морячето с неприязън. Кика изобщо не реагира на думите му.

— Плюшените уши бяха много по-важни от секса per se — продължи той. — На първо място, те му трябваха, за да доведе ситуацията до абсурд, дори не да я доведе, а да я направи, да я построи като изначално абсурдна. Той обожаваше Ги Дебор и често повтаряше: „Тепърва ще накараме публиката на спектакъла да ни аплодира права!“ Това беше гениална игра на един силен и надарен човек. Но дойде ден, когато неутолимата му жажда за живот се смени с умора и разочарование…

— Предполагате, че това е била гениална игра? Но защо тогава си ги е сложил, когато… Пред самата си кончина? Когато е бил съвсем сам?

— Виждате ли… Един от великите французи е казал: „Днес играем без зрители. Днес играем собствения си живот“.

Оставеният на пода мобилен телефон иззвъня. Стьопа го изгледа с подозрение, все едно беше опасно зверче, предупреждаващо с пронизителния си писък, че ще нападне. Телефонът продължи да звъни. Стьопа изруга и го вдигна.

— Трийсет и четвърти, трийсет и четвърти! — каза неестествен бас. — Тук четирийсет и трети! Приемам!

— Кой е? — Стьопа трепна.

— Леон — каза Лебедкин с обикновения си глас. — Стресна се, а? Не бой се. Джедаите знаят всичко за всички. Нали това ни е работата.

— И какво? — попита Стьопа. — Много ли е интересно?

— Ами… Зависи. Един си държи кравешки череп в касата, друг — есесовски нож в бюрото. Един ближе жаба, докато бие чекии, друг се моли на бели мишки. Няма да споменавам имена, сигурно вече и сам се сещаш. А има и такива, които по принцип вярват само в парите. Ех, Стьопа, само ако знаеше що за хора управляват света. Щеше да станеш циник.

— Аз и без това съм си циник — каза Стьопа.

— Да — съгласи се Лебедкин. — Забелязах го вчера. Между другото, след като заговори за това, знаеш ли какви са тия „седем цента“? На Жора вече няма да му навреди, ако кажеш.

— Не знам — въздъхна Стьопа. — Закъснях.

— Ясно. Значи така и няма да разберем… Чувам, че наливаш нещо. Пиеш ли?

— Пия — отговори Стьопа. — Не ме хваща.

— Казах ти да не смъркаш оня боклук. Добре де, какво съм седнал да те уча като малко дете. Сам си направи изводите…

Лебедкин млъкна. Стьопа слушаше тишината в телефона и рисуваше нещо с пръст по стъклената масичка.

— Всъщност обаждам се да се сбогуваме — каза накрая Лебедкин. — Местят ме на друг участък. С тебе ще работи Тарас Козулин. Викаме му Тарантино. Няма да скучаеш, обещавам ти го. Той ще ти се обади след ден-два. Да ти предаде ушите и въобще да се запознаете.

— Какви уши?

— От сейфа на Жора — каза Лебедкин: — Взех ти три комплекта. Сини, зелени и червени. Е, в нарушение на служебните инструкции, ама голяма работа.

— Защо ми са?

— Ами за спомен — малко учудено каза Лебедкин. — Не ме ли помоли да ти взема? Пък и да не ги приберат като веществени доказателства. И изобщо… А бе я си помисли колко ще струват в Сотбис след десет години!

— Не ги ща.

— Не искаш да ти напомнят? Мога да те разбера. Обаче не бива така, не бива. Значи тогава сам ще си обясниш на Козулин. Само че деликатно, нали? Той е малко обидчив.

— А къде отиваш? — попита Стьопа.

— В интернет. Я ми кажи впрочем какво да прочета за „Уиндоус“? Някоя нормална книга, да се разбира.

— Най-добре почни направо с Unix — каза Стьопа. — В двайсет и първи век живеем все пак. Защо, какво е станало?

Лебедкин помълча малко и после каза:

— Помниш ли го оня Муса? Дето те спасих от него.