Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— …невероятно разностранна личност — дърдореше червенокосата. — Знаете, че офисът на Жора беше на улица „Курска битка“. Не знам дали по тази причина, или по някаква друга, но той от отдавна работеше върху експериментален роман за най-голямото танково сражение през Втората световна война. Идеята му беше да види великите дни на нашата история през погледа на Достоевски…

— Да, точно така — прекъсна я морячето. — Романът трябваше да се казва „Приказание 41 41 Заповед (рус.) — Б.пр. и настъпление“. Той ми каза, че му помагали двама текстбилдъри, но не уточни на какъв етап е проектът.

Освен това — продължи червенокосата, след като изгледа моряка с неприязън — той рисуваше и композираше. И осигуряваше работа на поне петнайсет души. Помните ли любимата му фраза? „Красотата ще спаси света и ще го даде на едрия бизнес!“ Ако всичките ни банкери бяха като него, щяхме да живеем във втори Ренесанс!

— Да, той кипеше от енергия — въздъхна морячето и, кой знае защо, се изчерви.

— Но откъде идваше тази енергия? — попита жената. — Къде беше неговата, така да се каже, основополагаща мотивация? Може би вие ще ни кажете нещо за това, Насъх Насратулаевич?

— Аз ли? — попита бръснатият Кика с такава физиономия, сякаш обръщението го беше обидило. — Щом искате. Но това е трудна тема. Ние изгубихме не просто приятел или партньор. Ние изгубихме Альоша Карамазов на руския бизнес. Той беше не просто ярка, дълбока и страстна личност. Той се осъзнаваше като капиталист. И беше решен да докаже, че капиталът може всичко. Ах, защо никой не записваше думите му! От тях можеше да стане книга, достойна да я сложим на блюдото на везните срещу „Капиталът“. Колко щеше да ни помогне такава книга в днешните тежки времена! За всичките неща, с които дарява човечеството, казваше Жора, капиталът иска съвсем малко — да се съгласим да забравим за себе си и да играем прости и ясни роли във великия театър на живота. Но откъде да намерим сили за това? Тук, предполагаше Жора, може да ни помогне само стоицизмът. Силата е в постоянството на вътрешния жест, който може да е произволен, но трябва да се изживява сто процента сериозно… И делата му не се разминаваха с думите. Единственото, за което понякога го упреквах, съвсем приятелски, беше, че прекалено се осланя на своите концепт-стилисти, въпреки че всички те бяха световноизвестни творци. Жора, казвах му, погледни в какво са те превърнали! Не разбираш ли, че съвременният творец е просто презерватив, използван от капитала за ритуалното съвкупление със самия себе си. Защо толкова сляпо вярваш на тези спукани капу…

— И какво ви отговаряше той? — бързо го прекъсна жената.

— Смееше се. Точно там е номерът, така казваше. Смисълът на живота е единствено в самоизразяването. Но бизнесменът не може да има друга самост освен капитала. А най-добрите форми на самоизразяване на капитала предлага съвременното изкуство. Така че защо да не направим произведение на изкуството целия си живот, като го превърнем в непрекъснат хепънинг? Питах го — но защо точно така? А той казваше: Пастернак пише, че колкото по-случайно е нещо, толкова е по точно и истинско… Не беше възможно да спори човек с него на тази тема, до него трябваше само да записваш, да записваш, да записваш…

Стьопа натисна дистанционното и пак попадна на поетична вечер. Сега на сцената стоеше друг Пушкин, приличаше на Чубайка. Беше облечен с дълга свободна риза, избродирана на метличини. Застинал в характерна за театъра Кабуки поза, той бавно раздалечаваше вдигнатите си над главата ръце, сякаш късаше на две половини невидимо платно:

Стьопа се намръщи от асоциациите, които породи у него думата „халка“, макар и в множествено число, въздъхна и върна канала, на който разговаряха червенокосата жена, морячето и Кика с бръснатата глава.

— А колко невероятни слухове имаше за тези магарешки уши и за всичко, свързано с тях! — Жената плесна с ръце.

— Как мислите, вярно ли е, че така се е проявявала репресираната му хомосексуалност, която той не е искал да признае пред себе си до самия си край, че се е опитвал да скрие от самия себе си онова, което като човек с класическа култура, просто му е било невъзможно да приеме? Дори не да скрие, това е много елементарно… а един вид да го изнесе извън скобите на личността чрез крайно остранение?