Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Кога? — попита Стьопа.

— Току-що — отговори разплаканата секретарка. — Няма и пет минути. Сега ще дойде Лебедкин, вече се обадих. Защо се мръщите така?

— Люти ми на очите. Къде е тоалетната?

Когато Стьопа излезе от клозета, приемната гъмжеше от загрижени хора. Там беше и Лебедкин, махмурлия, заедно с човека в униформата на свързочни войски, когото Стьопа беше видял в „Якитория“ в деня на раздялата си с Муса и Иса. Сега обаче той беше с пагони на полковник и Лебедкин се отнасяше към него с явно уважение.

— По нищо не си личеше — обясняваше секретарката. — Беше в отлично настроение — излезе от кабинета, каза ми да полея цветята и ме предупреди, че ей сега ще дойде Степан Аркадиевич. Каза ми, щом си свали палтото, веднага да влезе в кабинета му, имали много бърза работа. След това затвори вратата и почна да се приготвя за срещата. След двайсетина минути извика: „Татяна! Татяна!“ После пет пъти извика както обикновено, изрева де. Ревеше високо, чух и през звукоизолацията. И след още минутка-две нещо изпука…

— След като се затвори в кабинета, някой обажда ли му се? — попита Лебедкин. — Имам предвид непосредствено преди да извика: „Татяна“?

Секретарката само завъртя глава отрицателно.

— Направо Маяковски, да го еба — навъсено каза полковникът свързочник.

Стьопа като сомнамбул влезе в кабинета и застана до стената; гледаше суетящите се криминалисти. Един събираше с пинсети парченцата червена гума от мокета и ги слагаше в прозрачно пликче. Друг снимаше Сракандаев под най-различни ъгли и светкавицата всеки път хвърляше върху петната на стената мокри отблясъци, от които да ти се догади. Трети ровеше в касата и от време на време се обръщаше, за да покаже находките си на останалите — пакетчета бял прах, дебели пачки евро, няколко еластични ленти с разноцветни уши.

Стьопа се взря в ръждивочервеното петно на стената. Приличаше на карта на тайнствен архипелаг, на място, където се намира офшорът на задгробния свят. Там някъде беше бунгалото на стария алкохолик Макгий. Там бяха отишли парите на Стьопа. Сега тази земя беше завинаги отрязана от света на хората, като мистичния Авалон. Някъде там, на едно от мокрите петна, на брега на незнаен остров, трепереха в последни конвулсии цифрите на кода, който трябваше да се въведе някъде. На друго островче съхнеше и изчезваше телефонният номер, на който трябваше да се обадят. А единственият човек, който можеше да събере тези числа заедно, да ги напълни със смисъл и сила, вече не можеше да направи нищичко. Стьопа обаче някак си не можеше да повярва в това — все едно че, докато вярваше, имаше надежда.

До него спряха полковникът свързочник и Лебедкин. Обсъждаха тихо случилото се.

— Разхищение? — попита полковникът. — Изключено.

— Нещастна любов?

Лебедкин хвърли поглед към Стьопа и каза:

— Едва ли. На този фронт всичко си му беше наред. Поне доколкото знам.

Полковникът също погледна Стьопа.

— А този кой е? Какво прави тук?

— Аз… — почна Стьопа. Лебедкин му се притече на помощ.

— Това е Стьопа, от „Санбанк“. Вече сте го виждали, Владимир Михайлович. Партньор на Жора. Дошъл е за консултация. По някои офшорни проблеми.

— Онзи Степан Аркадиевич, за когото спомена секретарката ли?

Лебедкин кимна.

— Ясно — каза полковникът. — Значи нямаме никаква следа.

— Може пък просто да е смръкнал повечко — предположи един цивилен и кимна към бюрото.

— Какво ти повечко — каза Лебедкин. — Той не спираше.

— Анализът ще покаже точно колко е друсан, разбира се, но това явно не е обяснението. Ами тоя гумен хуй откъде се е взел?

Лебедкин вдигна рамене.

— Ми тя цялата му каса е пълна с такива джунджурии. Бичове, сбруи, белезници… Друго не мога да разбера — защо го е нанизал на пушкалото?

Полковникът се усмихна криво.

— Аз пък точно това го разбирам. От душевно омерзение. Светът го е обидил ужасно, разбираш ли? Сега мнозина правят така… Е, не точно така де. Всеки по свой си начин. Нещо като прощален горчив укор. Искате да ме довършите, а? На ви, сам ще го направя. Миналата седмица значи един от петрола, няма да споменавам имена, се обеси. Всички го видяха по новините… Само че в новините не казаха, че преди да се обеси, си изрязал с бръснарско ножче на челото думата „киркук“ .

— Какво значи пък „киркук“ ? Полковникът разпери ръце.

— В речника тая дума я няма. И в бандитския жаргон също. Сигурно само той си е знаел. Мисля, че е символът на онова, което е потискало психиката му. То си личи и по звуча-нето й. Все едно няма никаква надежда вече. Времето е такова, жестоко, душата ти пуши като спирачна накладка. И просто не е издържал.