Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Първата беше стара и изобразяваше отряд хусари, препуснал нанякъде през перести кълбета синкав пушек. В небето над хусарите висеше червен калиграфски надпис: „На Семьон Коржавин за спомен от бойците на Четвърта гвардейска орденоносна наказателна бронетанкова дивизия“ . На пръв поглед в това нямаше нищо заплашително, но картината се казваше „Пробив“. Четирийсет и третата хексаграма от „Книгата на промените“ — коментарът беше излишен.

С голямата картина нещата бяха още по-лоши. Художникът беше някой си Лукас Саприкин — очевидно от приятелите бохеми на Сракандаев. И картината се казваше „Курската битка“. Дори само това беше достатъчно да вкисне Стьопа за цял ден. Но това, как точно Лукас Саприкин виждаше Курската битка, го докара почти до прединфарктно състояние. Картината изобразяваше розова „трийсет и четворка“ насред поле, из което обикаляха огромни тигри. На купола на танка клечеше гол човек с маска на Батман и сереше в отворения люк.

След този удар в слабините Стьопа вече дори не се учуди, когато видя, че самолетчето на масичката в ъгъла на приемната е модел на изтребителя „МиГ-29“. Това беше съвсем естествено — числото „29“ беше главният съюзник на четирийсет и три и къде трябваше да са отровните му изчадия, ако не в бърлогата на звяра? По-нататъшният оглед на помещението може би щеше да разкрие на Стьопа нови аналогии и смисли, но в този момент влезе почервенелият от студа навън Сракандаев.

Беше същият като на снимката — приличаше на хитър хомяк, който знае нещо, правещо го по-важен не само от лисицата, вълка и мечката, но и от голия Березовски с калкулатор в ръка.

— Мен ли чакате? — попита Сракандаев и отмести с пръст вестника на Стьопа.

Секретарката погледна изумено Стьопа, после — уплашено — шефа си, после пак Стьопа.

— Аз… — почна Стьопа, докато сгъваше вестника, — аз…

— Е, ще трябва да ме изчакате поне час. Имам малко работа… Зоя, направи чай на господина — каза Сракандаев и влезе в кабинета си. Стьопа успя да забележи колко дебела е касата на вратата.

— Извинете — почна секретарката и стана, — господин… ъъъ… Всъщност вие по какъв въпрос сте?

— По личен — отговори Стьопа и също стана и тръгна заднишком към изхода. — Само за момент. Забравих си хюмнетката в колата… чантичката де, ще ме прощавате.

Излезе, затвори вратата и със спокойно достойнство мина покрай охраната, стъпи на тротоара и се понесе по него леко като насън.

Стьопа се възхищаваше на приетата в източната поезия форма хайку. Пишеха се съвсем лесно — за триста долара Простислав го научи как става. Не трябваше да се търсят рими, не се мъчиш с размера. Достатъчно беше да разбиеш спонтанно родилите се в сърцето ти думи на три реда и да провериш дали случайно в тях не се среща думата „километър“. Ако се срещаше, трябваше да я смениш с „ли“. След това цяла минута можеше да се чувстваш извисен духовно азиатец, което на Стьопа много му харесваше, въпреки че Мюс го гледаше накриво.

След като обмисли посещението си в „Делта-кредит“, той написа следните редове:

Десет хиляди ли зад гърба.

Други птици пеят в нощта.

Лапите пак са крадливи.

Какви бяха тия други птици и колко бяха десет хиляди ли, Стьопа не знаеше, понеже ги беше сложил само за красота. Но пък много добре знаеше какви са тия крадливи лапи.

Да се опитва да оплеви бурените на числото „43“ беше безполезно, беше го разбрал още в дните, когато разстрелваше панички и кутии с кефир на вилата, а после беше уволнил белязаните от злото служители. Да се натиква сам в бърлогата на Сракандаев беше още по-глупаво. Наглед всичко това му беше ясно. А ето че насмалко да попадне в самозаложения си капан. Изобщо не искаше да мисли какво щеше да стане, ако охраната на Сракандаев го беше задържала за проверка на документите…

Правилният път водеше в диаметрално противоположна посока. Какво всъщност правеше Сракандаев, като беше окачил в приемната си картината „Курската битка“? В пълно съответствие с учението на Бинга, той заздравяваше позициите на числото, на което служеше (след посещението в офиса му Стьопа вече нямаше никакви съмнения в това). Той трябваше да направи същото.

Беше стигнал близо до правилното решение, когато му хрумна да се прекръсти на „Гама-банк“. Но всичко това свърши само с едно — от пустотата на главата му се изтърси Магаренцето Седем цента („Защо магаре? Защо? — за стотен път си помисли Стьопа и за стотен път си повтори: — Не се разсейвай!“). Несполуката с проекта „Гама-банк“ не означаваше, че е порочна самата идея. Тя можеше да се въплъти в действителността по много начини.