Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Сракандаев обичаше да кара сам. Стьопа, който не понасяше да седи зад волана, си имаше шофьор.

С две думи, разликата между тях беше като между числата „34“ и „43“ — цялата възможна плюс още мъничко.

В справката се привеждаха два странни факта с позоваване на „конфиденциални източници“. Първо, работният кабинет на Сракандаев в „Делта-кредит“ беше тапициран с корк за звукоизолация. Не ставаше ясно защо. Второ, в бохемските кръгове наричаха Сракандаев Магаренцето Седем цента. Мюс не беше могла да разбере защо са му лепнали този прякор.

Стьопа се взря в снимката за десети път. От нея го гледаше глуповато-добродушно лице с червеникави мустаци и леко дръпнати тесни хитри очи. Стьопа затвори папката и се обърна към прозореца.

„Магаренце — помисли си той. — Но защо магаре? Какво общо има магарето? Може би защото краката му са четири, а ушите плюс опашката дават тройка и получаваме съответно… Но защо първо краката? И защо да броя опашката с ушите, а не с краката? Тя нали е по-близо до краката. Загадки, само загадки. И какви са тия «седем цента»? Отначало сигурно също е сключил договор със седмицата. А после — четири плюс три? Вместо моите три плюс четири? Може. Вярно казват, че злото е просто огледално отражение на доброто. Но защо центове? Ах, ако знаех, само ако знаех…“

Офисът на „Делта-кредит“ се помещаваше в едно доста странно здание — полуразрушена черква, която очевидно не представляваше нито историческа, нито архитектурна ценност и патриаршията не беше предявила правата си. Архитектът я беше възстановил доста необичайно: в завършен вид сградата не приличаше на реставриран храм, а на странен хибрид — модернистична конструкция, вградена в укрепените с метални греди развалини. Една малка пирамида от графитно стъкло, вписана в руините, се четеше като буквата „целта“ — като цяло беше стилно, остроумно и съвсем лекичко светотатствено. Стьопа изпита завист — собственият му офис, разположен в солидна стара сграда , в сравнение с този авангарден шик изглеждаше еснафски пошъл.

След като няколко пъти мина с колата покрай „Делта-кредит“, Стьопа реши да проникне във враждебната територия. И за пръв път през живота си се дегизира.

От години в гардероба му събираше прах една прошарена брада, купена на пияна глава в един лондонски театрален магазин заедно с тубичка специално лепило. С нея той заприлича на чеченски полеви командир. Помисли малко и нахлузи дебел ръчно плетен пуловер а ла Хемингуей, с което окончателно затвърди приликата си със сепаратист в търсенето на жанра.

Може би тъкмо по тази причина охраната го пусна, без да го разпитва. За всеки случай Стьопа си носеше проспект на „Делта-кредит“ и кредитна анкета — в краен случай мислеше да се представи за пратеник на сибирски бизнесмени.

В приемната чакаха няколко души. Пред вратата на кабинета на Сракандаев седеше секретарка. Стьопа бързо седна на един фотьойл до външната врата, преметна крак връз крак и скри лицето си зад един поомачкан брой на „Коммерсант“ с голяма снимка на Березовски на първа страница.

Този камуфлаж не беше случайна импровизация. Стьопа знаеше, че в мозъка на всяка секретарка има област, близка по функции до определителя „свой — чужд“ в пунктовете на противовъздушната отбрана. Как точно работи този определител, нямаше представа, но знаеше как да го излъже. Това беше, така да се каже, фронтови опит — именно по този начин един луд, който знаеше точно къде е входът на Шамбала, цял ден се беше крил в собствената му приемна директно срещу бюрото на Мюс, която после изобщо не можеше да разбере откъде се беше взел при влизането на Стьопа.

— Ама все едно изскочи направо от въздуха — каза Мюс и разпери ръце. — Incredible 21 21 Невероятно — Б.р.изд. Може пък наистина да знае къде е Шамбала, а?

Сега Стьопа държеше същия вестник, конфискуван от лудия от охраната (не знаеше кое точно пречи на вражеските радари — портретът на Березовски, името „Коммерсант“ или цялата икебана, така че реши да не рискува). Всичко стана точно както се надяваше: секретарката на Сракандаев вдигна очи към него, видя снимката на първа страница и веднага като че ли се замисли за нещо. Въпрос за целта на посещението не последва.

Стьопа оглеждаше приемната иззад вестника през миниатюрно японско монокулярче — и все едно обръщаше картите на някакъв адски пасианс. Всички сякаш бяха подредени. На стената имаше две картини — малка и голяма. И двете бяха на военна тема, според последната мода, но Стьопа бързо разбра какъв е истинският им смисъл.