Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Ето ги — каза той и подаде плика на Малюта. — Така ще се казва и предаването.

Малюта прочете написаното и изхъмка. После каза:

— Ясно. Може да стане. Но като цяло постмодернизмът отдавна вече не е актуален.

— Какво е това постмодернизъм? — подозрително попита Стьопа.

— Когато правиш кукла на куклата. И при това и ти самият си кукла.

— Аха. И кое е актуално?

— Актуално е когато куклата прави пари.

Стьопа реши, че това е намек за него и за бизнеса му, и се ядоса.

— Виж сега какво ще ти кажа, Малюта. Според медицината педеругите биват три вида — пасивни, активни и актуални. Първите два вида са такива, защото природата им е такава, и никой не им връзва кусур. Обаче третият вид — това са такива педали, които са станали педали, понеже са прочели в списание „Птюч“, че в момента това е актуално. И те винаги ще са гадни. Разбра ли ме?

— Разбирам какво искате да кажете, Степан Аркадиевич — спокойно отговори Малюта. — Но според мен картинката е малко по-сложна. Има един още по-страшен вид педали, четвъртия. Неактуалните педераси. Това са онези педали, които обясняват кое било актуално и кое не в списание „Птюч“. Към тях се отнасят и постмодернистите. Което всъщност исках да ви кажа…

Стьопа разбра, че не може да тръгне с джобно ножче срещу тежка картечница, особено след като Мюс ги слушаше внимателно (нямаше съмнение, че ще запише всичко на някоя от перфокартите си). Освен това разбра, че Малюта не иска да го обиди, но че ако поиска, може да го направи като едното нищо.

— Добре де — каза той по-спокойно, — да доизясним нещата… Значи не ти е работа кое е актуално и кое не. Аз съм го определил. Виждам, че имаш талант. Твори, както той ти подскаже. Обаче кротуваш.

— В смисъл?

— Не казваш нищо на никого. Търговска тайна.

— И отляво, и отдясно, всичко значи ми е ясно — каза Малюта и го изгледа някак странно.

Точно след три часа се обади капитан Лебедкин и попита заплашително:

— Аз за какво ти спасих живота на тебе бе? Да си вреш носа в политиката ли?

— Ама аз… — почна Стьопа.

— Хайде не ми се насирай от страх, а? — весело каза капитанът. — Шегувам се. Всички одобриха идеята. И ние си мислехме за такова нещо, нали разбираш, но не можехме да го напипаме. Значи за проекта отговарям аз. И се сплотяваме още повече. Сериозно ти казвам, Стьоп, идеално си го измислил. Имаш благодарност пред строя.

— Служа на Съветския съюз — отговори Стьопа.

— Това да не съм го чул втори път — сериозно каза капитанът. — Аз може и да имам чувство за хумор, обаче колегите нямат. Ще решат, че намекваш за клетвата. И си свършен. Така че не се ебавай с честта на офицера, Стьоп. И няма да се караш на Малюта, че ни се обади, това е лична молба. Такава му е работата — няма как иначе.

— Разбрано — отговори Стьопа.

— Е, изненада ли се? — засмя се Лебедкин.

— Е, чак да съм се изненадал — отговори Стьопа. — Но все пак беше много бързо, капитане…

Малюта донесе проекта една седмица след срещата им. Стьопа го четеше на бюрото си, а Малюта седеше в донесения от счетоводството нисък фотьойл, в който всеки посетител изглеждаше глупав и дребен — Стьопа искаше да му отмъсти за изпитаното унижение.

На първата страница в папката — по дизайн приличаше на документ от иракски отчет за въоръженията — весело сияеха две думи:

Зюзя и Чубайка

Като видя тези две имена, Стьопа се усмихна доволно. „34“ сияеше в тях ясно и явно, без никакви там пресмятания, номера и уговорки със самия себе си. Руският език наистина беше могъщ — даваше възможност за ход, съчетаващ очевидната голота с абсолютната маскировка.

Малюта описваше героите така:

„Зюзя е с моряшка фланелка и каскет, с грубо-народно лице, разкривено от гримаса на надигащ се гняв; прилича на гумен манекен за бокс — тези манекени нарочно се правят с физиономии, които пораждат страх и естественото желание той да бъде преодолян.

Чубайка, който веднага привлича симпатиите на зрителите и особено на зрителките, е очарователно усмихнат хитрец, облечен в безупречен черен костюм и с папийонка“.

Малюта виждаше ролите им по следния начин:

„Пръв в кадър се появява Зюзя — той е нещо като канал на народното самосъзнание. Казва съвсем откровено от какво им е писнало на всички, така че зрителят чак хлъцва. След хлъцването се появява Чубайка. Без да влиза в спор по същество, той прави беззлобно-ироничен коментар, който поражда в душата на зрителя смътното разбиране как трябва да мисли и да приказва, та все някога да се измъкне от зоната на гореспоменатото народно самосъзнание и да го приемат в редовете на малобройните, но отлично екипирали антинародни сили.“