Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Апропо, за Лебедкин — прекъсна мислите му Малюта. — Аз също си общувах с него вчера. Има добри новини — той спомена ли ви?

— За кое?

— Е, той ще си ви каже.

— Давай, казвай — каза Стьопа.

— Привлякъл е още един спонсор. Така че бюджетът ни става два пъти по-голям. Сериозна работа!

— И кой е тоя спонсор? — попита Стьопа. Обзе го внезапна слабост, като пред земетресение: умът ти още не знае какво става, но инстинктът се досеща.

— Магаренцето Седем цента — каза Малюта. Инстинктът не го беше излъгал.

— Кой?! — хлъцна Стьопа.

— Сракандаев от „Делта-кредит“. Познавате ли го?

— Чувал съм за него — отговори Стьопа и седна на стола, от който току-що беше станал.

— Ама не се ли радвате, Степан Аркадиевич?

Стьопа вдигна рамене, после попита с непослушната си уста:

— Нали не ни се бъркат в концепцията?

— Не, разбира се — каза Малюта. — С всичко са съгласни, наистина невероятно. Има само една дребна подробност. Специалистите им поставиха условието заглавието да не е „Зюзя и Чубайка“, а „Чубайка и Зюзя“. То всъщност така става по-добре. Нали трябва да лансираме Чубайка. Значи е по-хубаво той да е отпред. Е, успяхме да го сменим, макар и в последния момент.

— Какъв последен момент?

— Ами преди да утвърдят проекта най-горе… Какво ви е, Степан Аркадиевич? Ей, дайте вода! Ей, секретарката! На Степан Аркадиевич му прилоша!…

Решението да убие Сракандаев узря в душата на Стьопа мигновено, все едно някой й беше издърпал централното чекмедже, сложил беше в него попълнения с кръв формуляр за убийството и пак беше блъснал чекмеджето на мястото му. Когато се събуди на сутринта след срещата си с Малюта, Стьопа разбра, че всичко вече е решено. Не биваше да изпитва никакви съмнения или угризения.

Трябваше обаче да бърза. Ако Бинта беше казала истината. А засега всичко го потвърждаваше. До рождения му ден оставаше толкова малко време, че той почна да планира нещата още в леглото.

Нямаше време да организира нещата по проверен солиден канал. Да възложи случая пък на някой набързо намерен „професионалист“ не можеше. Онзи щеше да вземе парите, да каже, че всичко му е ясно и отляво, и отдясно, и после щеше да му звънне джедаят Лебедкин. Оставаше едно — да направи всичко сам.

Това не го плашеше — така щеше да е по-честно. Освен това можеше да е и по-безопасно. Кой би си помислил, че единият бъдещ партньор е претрепал другия? Както винаги в такива случаи, щяха да търсят някой студент идеалист с балтон до глезените.

Камуфлажната дегизировка, изпробвана в „Делта-кредит“, трябваше да се доусъвършенства. Към брадата Стьопа добави купено на битака расо и килимявка — така казваше на черната шапка на духовните лица, въпреки че не беше сигурен, че думата е точно тази. Пак на битака си купи и голям лъскав кръст, явно наскоро излят от водопроводен кран. Една стара ученическа чанта от изкуствена кожа направи облика му окончателно правдоподобен. На въоръжение освен това беше взет един стар квадратен часовник „Луч“ и офицерски ботуши. Докато слагаше всичко това в багажника на колата, Стьопа вече се чувстваше издирван по целия свят престъпник.

От страх той даже измисли как да се помоли на истинското божество, без ни най-малко да се отклонява от безсмисления християнски канон. Правеше се така: отначало той се обръщаше към тройката, като мърмореше: „В името на отца и сина и светия дух!“, а после сътворяваше четворката чрез кръстния знак. Разработваше метода върху бабички, които идваха при него по време на двете му тренировки в метрото. Важно беше да не сбърка реда и да не се прекръсти преди да е призовал Троицата (което, доколкото си спомняше, се правеше на черна меса).

След като проблемът с облеклото беше решен, дойде ред на въпроса за оръжието. Стьопа изобщо и не помисли да използва разните там автомати със заглушители, пистолети с лазерни мерници и други подобни холивудски варианти. Отначало се спря на един дълъг кухненски нож — солинген. На него имаше емблемка, която напомняше за разказа на Конан Дойл за танцуващите човечета, което го правеше подходящ за планираното кръвопролитие. След обстоен размисъл обаче Стьопа реши, че ножът не е подходящ — той едва ли щеше да успее да заколи жив човек.

От отдавна обаче имаше един страшен сувенир — стреляща писалка, немско производство, с кутийка патрони. Бяха си в кутията за пури „Монтекристо“, в която му ги бяха подарили. Патроните приличаха на фасове от дамски цигари — с бели хромирани гилзи и куршуми със стоманена сърцевина. Макар да беше малка, писалката беше страшно оръжие.