Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

„Скоро ще проверя — помисли си той, — при това с най-злия дух на света“.

Сложи си гумени кухненски ръкавици, внимателно избърса патрона със спирт, после и частите на писалката. Зареди я и още по-внимателно я натика в лингама. След това изряза от червената гумена постелка за вана в банята кръгче точно колкото основата на лингама, изрисува го с невидимото число „34“ и го залепи с японско „superglue“ от една спринцовкоподобна тубичка. Стана красиво — и изобщо не си личеше.

Докато извършваше споменатите операции, Стьопа бе обзет от неизпитвано през последните месеци душевно спокойствие. Той изобщо не мислеше за крайната им цел — все едно се занимаваше с някакво безобидно хоби от типа на дърворезба. Когато свърши, прибра лингама и гумените ръкавици в чантата.

Тя обаче беше прекалено лека — без съмнение в нея трябваше да има още нещо. Стьопа помисли малко и сложи в чантата две книги — дебелия том „Добротолюбие“ и до него — „Братя Карамазови“. Помисли още малко и прибави една консерва сардини в олио, бутилка водка, несесер и бельо. Нагласи водката в плитката средна преградка така, че да се подава от чантата и всеки от пръв поглед да разбере що за човек е човекът, който я носи. Чантата се изду убедително; лъскавата капачка на шишето я правеше направо безупречна. За да не я види Мюс, Стьопа я заключи в касата. После изхвърли строителните отпадъци — съсипаната постелка за вана, гилзата и изчовъркания от пода куршум.

Не си представяше много добре какво ще прави сега. Беше си мислил да причака Сракандаев до някой от нощните клубове, които той посещаваше. Но след няколко дни нещата се развиха другояче.

Помогна му телевизията. От едно предаване за театъра Стьопа научи, че Сракандаев заедно с приятелите си бохеми отива в Петербург на премиерата на една нашумяла авангардна пиеса. Сракандаев беше главен спонсор на проекта и в предаването го сравняваха с Дягилев. Един от артистите каза датата на пътуването и дори часа, в който заминаваше влакът със „специалния театрален вагон“. Бяха поканени всички ценители на новия руски театър. Стьопа не беше от тях, но такава възможност не биваше да се изпуска — друга изобщо можеше да няма.

В момента нямаше важна работа — трябваше само да направи първата вноска за „Зюзя и Чубайка“ (изобщо не можеше да повярва, че предаването вече е „Чубайка и Зюзя“), но това и Мюс можеше да го свърши. Стьопа подписа платежното и я помоли да се свърже с Лебедкин, за да уточнят реквизита и сумата.

— Заминавам за два дни — каза й после. — Най-много три.

— Къде ще ходиш? — попита Мюс.

— В Петербург — отговори Стьопа; знаеше, че най-добре е да се казва истината за всичко, освен за най-важното. — Простислав изнася доклад в музея на сънищата — „«И Дзин» и двубоят с хладно оръжие“.

Мюс само изхъмка.

Отидоха да вечерят в „Скандинавия“. Мюс обикновено се обличаше съвсем непретенциозно, но този път носеше някаква особена рокля, която приличаше на наметка без ръкави. Много й отиваше. Но докато вечеряха, Стьопа забеляза на лицето й бръчици — не ги беше виждал досега. И антените на главата й вече не изглеждаха толкова щръкнали и дълги. Странно, но бръчиците изпълниха сърцето му с такава нежност, че той чак се просълзи. За да не види Мюс сълзите му, Стьопа взе недопушената си пура и излезе на балкона.

„Не бива да я пренебрегвам така — каза си той, докато гледаше наконтените посетители в двора. — Бедничката, удря трийсетака вече — а какво е постигнала? Секретутка съветничка. Сигурно й е много тежко. Пък и втори месец вече отношенията ни са само по плана Маршал… Или трети? Ох… Стига всичко да мине както трябва… — при мисълта за предстоящото убийство го заля лепкав страх — стига да успея… Ще се оженя за нея. Честна дума“.

Рязък повей на вятъра откъм Кремъл хвърли пепелта от пурата в лицето му. Стьопа потрепери.

„Хем ще си извадя и английски паспорт“ — помисли си той, изпуфка още едно облаче дим и се обърна към Мюс, която беше застанала на вратата.

Прати шофьора да я закара на вилата и отиде в московския си апартамент. Чантата и дегизировката го чакаха.

Първата му работа беше да включи огромния вентилатор на черната щанга, срещу който на стоманена халка висеше ярко боядисан дървен папагал с разперени крила. И папагалът, и вентилаторът бяха от Санто Доминго, беше ги купил от един бутик на главната улица — и сега бяха на същото разстояние един от друг, както и в магазина, и възпроизвеждаха съвсем точно поразилия го тогава ефект. От крилата на папагала висяха десетки бамбукови тресчици, вентилаторът ги люлееше и те издаваха нежни, мелодични и мъничко тъжни звуци. И душата му се отпускаше, и му ставаше леко и прохладно, както се беше почувствал преди много години, когато беше влязъл в магазина от напечената улица. Полъхът на въздуха и шушненето на бамбука винаги го успокояваха и най-важното, по някакъв начин го изпълваха със съзнанието, че е прав.