Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Дъга значи?? — възкликна Иса. — Всичко знам за дъгата. Защо си мислиш, че брат ти е глупак? За да станеш дъга, трябва цял живот да се свираш в някоя вмирисана пещера. И пак не е ясно ще успееш ли, или няма — никой не е виждал човек, който да е успял да го направи, всички са виждали само дъгата. Казваш, че в исляма нямало тяло-дъга. Да, така е. Но ще ти кажа и още нещо. В исляма няма астрално тяло, няма ментално тяло, няма ефирно тяло, няма кефирно тяло, няма профсъюзно тяло и така нататък. Нищо такова няма. Обаче си имаме шрапнелно-осколочно-оръдейно, дето го нямат нито будистите, нито християните, нито никой. И него, братче, можем да си го постигнем винаги, дори когато сме махмурлии. Милостив е Аллах — можем да си го постигнем за пет минутки, трябват ни само четири кила пластит и три кила топчета от лагери. Е, и детонатор, разбира се. И изобщо не е нужно да киснеш цял живот в някаква смрадлива пещера и да мърмориш не знам какви си заклинания. Бързо! И красиво! Колкото до природата на тези тела, тя си е една и съща!

— Че защо? — попита Муса.

— Защото друга изобщо няма. — — Не разбирам.

— Ако не разбираш, братко, как така се каниш да станеш дъга?

Иса се засмя доволно. Муса се вглъби в дълбоки мисли. От време на време Иса казваше на шофьора накъде да кара и скоро колата излезе на Тверска.

— Къде отиваме! — зададе Стьопа въпроса, който го измъчваше.

— На рандеву, къде — отвърна Иса.

— С кого?

— С един пич от ФСБ. Имал работа и с трима ни.

— Защо пък с мен? — предпазливо попита Стьопа. — Не може ли без мен? Не ме бива в тия работи. Що не си решите въпроса без мен?

Иса повдигна рамене.

— На мене ми е все тая. Обаче оня, от ФСБ де, настоя. Трябвало да се подпише някакъв документ. Всички били подписали, само ние не сме. — И кой е тоя пич? — попита Стьопа.

— Някой си капитан Лебедкин.

— Никога не съм го чувал.

— И аз не бях — отвърна Иса. — Обаче той ни е чувал. Тъкмо ще се запознаем — времената са такива, че е по-добре да си имаш приятели. Я спри до подлеза, ще минем пеша. Не е далече.

Последните думи бяха адресирани към шофьора. Колата спря.

Стьопа погледна през прозореца. Бяха на Тверска, близо до площада на Белоруската гара. Беше пролет. Току-що умитото небе синееше ярко и дори асфалтът блестеше с някаква неясна прашна радост. Стьопа обаче изобщо не искаше да слезе от колата и да пристъпи в това великолепие. Нещо повече, ако колата имаше люк на пода, а под този люк имаше канализационна шахта, Стьопа щеше да се вмъкне като червей от слънчевия априлски ден в тъмното подземно зловоние. И то изобщо не поради верността си към идеалите на „Санбанк“. Беше го страх.

Задната врата хлопна и отвън се чу гласът на Иса.

— Слизай, стигнахме.

Докато слизаха в подлеза, Иса весело обясни, че преди рандеву от колата се слиза поне на сто метра от мястото на срещата и че към него трябва да се подхожда разсредоточено — „да не шибне фугаса, нали разбираш“, както се изрази. След тези думи Стьопа няколко секунди се бори с позорното желание да приклекне със смъкнати гащи до стената, направо между сергиите с криминалета. Никога не беше ходил на рандеву и имаше много лошо предчувствие. Братята обаче като че ли изобщо не се притесняваха — Муса се беше замислил за нещо, а Иса си подсвиркваше и се оглеждаше зорко.

— Къде отиваме? — попита Стьопа, когато излязоха на повърхността от другата страна на Тверска.

— Стигнахме вече. Ей там, в ресторант „Якитория“. Стьопа помнеше от една статия в някакво списание, че на японски „якитория“ било нещо като „рибоядница“.

„Значи ей сегичка ще ме направят на суши“ — помисли си той.

Стьопа никога не беше идвал в този ресторант. Малкият салон с открита кухня в центъра беше във формата на буквата „П“. Кухнята беше отделена от останалата част с ниска стена-аквариум. Зад нея стояха двама готвачи — пепелнобледен кореец с белег през челото, който режеше риба и ловко месеше топчета ориз, и помощникът му — блондин с тъмни очила, който кълцаше водорасли с един голям сатър. Ресторантът беше празен, само в единия ъгъл беше насядала компания спортисти с престъпни наклонности. Бяха петима и единият седеше така, че натиканото му в анцуг туловище задръстваше прохода между масите.

Иса им хвърли един поглед, отиде в другия край на ресторанта и седна до бара, с лице към кухнята. Муса и Стьопа мълчаливо седнаха от двете му страни. Стьопа се сети, че Иса е избрал тази позиция с цел аквариумът със златните рибки да ги скрива от компанията спортисти. Освен това предположи, че Иса беше седнал на тесния неудобен бар, за да може да се скрие под него в случай на опасност. Самият той се чувстваше като суров опитен воин, само дето ръцете му лекичко трепереха.