Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— А какво казва червеният цвят?

— Това, което казва червеният цвят, е толкова неприлично, че не мога да го повторя на глас, без да обидя ангелите, които ми помагат. Но не само е неприлично, ами е и смешно.

— Ами някак иносказателно не можеш ли да ми го обясниш?

— Мога — каза Бинга, наду бузи, ококори се и гръмко се изпърдя с уста.

Вратата се отвори и секретарят пак надникна да види какво става. И щом се убеди, че всички са живи, показа с жест на Стьопа, че му е време да свършва.

— Последен въпрос — каза Стьопа, докато ставаше. — Мога ли да вярвам на числото си?

— Да — отговори Бинга. — Но трябва не само да му вярваш, но и да му служиш. Трябва да се грижиш за него, все едно е роза, израсла в пустинята. Това ще е особено важно, когато наближи лунната година. Ако през тези тежки времена успееш да направиш така, че слънчевото число да стане по-силно от лунното, ще победиш. Но непременно трябва да го направиш преди рождения си ден. Стьопа тръгна към вратата.

— И още нещо — спря го Бинта. — Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго.

— В какво? — попита Стьопа. Бинга вдигна рамене.

— Ако не го виждаш сам тъкмо сега, кой и кога ще ти обясни?

Няколко години след посещението на Стьопа при Бинга в страната започна процес, който западните социолози наричат парадигматично изместване. Като всички епохални промени, той протичаше незабележимо, все едно в някакво друго измерение, и хората го осъзнаха постепенно, видяха го по множеството мънички подробности, всяка от които сама по себе си можеше да не означава нищо.

Първата личност, която разбираемо формулира за Стьопа онова, което отдавна вече се носеше във въздуха, беше Мюс, филоложка от Лондон, която се прехранваше покрай англофилията му като консултант преводач в банката.

Мюс беше очарователна млада жена и невероятно приличаше на коте. Очите й бяха големи като на страха, а прическата й беше невероятна — късо подстригана коса с шест „антени“ — кичури, наплескани с най-силния гел в дълги успоредни игли, които стърчаха от главата й две по две нагоре и на двете страни (тя дори вплиташе в тях телчета, защото бяха прекалено тънки и дълги, за да ги държи само гелът). Та тези полюшващи се антени до такава степен приличаха на Стьопа на котешки мустаци, че непрекъснато му се струваше, че всеки момент Мюс ще замяучи.

Освен че работеше в банката, Мюс беше на специализация към университета — дояждаше остатъците от стипендията, отпусната от някаква анализаторска структура за изучаване на съвременния градски фолклор (самата Мюс казваше, че за подобни проекти се дават пари изключително с цел на бюджетното финансиране на разузнаването в Русия да не му врътнат кранчето).

Мюс идеално знаеше руски — наследство от баба й, едновремешна емигрантка, но не мислеше, че е рускиня. Начинът, по който се справяше с темата си, изпълваше Стьопа с дълбоко уважение към интелекта и филоложките й способности. Той например успя да й помогне в областта на градския фолклор само веднъж, когато й каза чеченската поговорка „Сам бий, сам вий“, която често беше чувал от Иса и Муса. Мюс си я записа на специална сиво-кафява перфокарта, но каза, че това най-вероятно е вариант на „И сам воинът е воин“, поговорка, заимствана от чеченската душа от руската по времето, когато съответните души мирно са съжителствали по наровете в лагерите. С други думи, Мюс беше много умна и истинска професионалистка. Затова Стьопа не се впрягаше, когато му обясняваше неща, които по принцип би трябвало да й обяснява той.

Един ден, обядваха в „Гаража“ (седяха в прозрачния еркер към улицата, откъдето можеха да виждат казиното „Шангри Ла“ и редакцията на „Известия“), Мюс засегна най-болезнения въпрос.

— Всички важни социални промени — каза тя — много бързо се отразяват във фолклора. Това, което става сега в Русия, засяга един дълбинен, може да се каже и архетипен пласт. Прекалено сложно ли се изразявам?

— Няма нищо, ще се оправя — отвърна Стьопа и гребна с вилицата топченце ориз с парченце сурова риба тон (ядеше суши винаги с вилица).

— Това е темата — продължи Мюс — за сблъсъка между двете изконни начала в руската душа. Едното е добро, глупаво, дори тъпичко, а бе, юродиво, както се казва. Другото начало, напротив, е могъщо, яростно и безжалостно-непобедимо. Като се сливат в символичен брак, те взаимно се оплодотворяват и придават на руската душа неизчерпаемата й сила и дълбочина.