Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

По пода около братята започна да се разширява обща тъмна локва. В нея, до отворения вече юмрук на Муса, плуваше мъничко пластмасово кръгче — хилядадоларов жетон от казиното.

Стана тихо. Стьопа чуваше как водата се плиска по пода и вдигна глава. Там, където допреди малко плуваше златната рибка, сега имаше правоъгълна пробойна — куршумите бяха избили цялата еднометрова секция на аквариума. Зад нея стоеше помощник-готвачът с тъмните очила и стискаше пушка-помпа с невероятен калибър. Самият готвач не се виждаше никакъв — сигурно се беше свил на пода.

На масата на спортистите някой изохка.

— Не мърдайте! — подвикна помощникът и мръдна лекичко дулото към тях. — И спокойно! Джедай бизнес!

Стьопа беше гледал „Междузвездни войни“ и разбра, че вече няма страшно. А в следващия момент почувства, че нещо трепка в скута му. Между мокрите му крака, до едно снопче водорасли и някакво парченце пластмаса, помръдваше златната рибка. Той посегна да я вземе.

— Ръцете на бара! — кресна помощник-готвачът.

— Ама рибката… — каза Стьопа, докато бързо изпълняваше заповедта.

Кой знае защо, тези думи впечатлиха асистента, той се наведе през бара и погледна в скута на Стьопа.

— Вярно бе, рибката — каза той. — Жалко. Ей сега ще измислим нещо…

Огледа се, но очевидно не видя нищо подходящо, така че сложи пушката на дъската за рязане, провря се под бара и отиде до масата, на която седеше парализираната компания. Взе лакираната ладия за сервиране на парадното суши и изсипа съдържанието й на главата на спортиста, който го беше подиграл за краставицата. Той само покорно трепна, дори не вдигна ръце да се изчисти. Помощник-готвачът се върна до кухнята и наля в ладията вода от чешмата. После я сложи на бара пред Стьопа и каза:

— Дай я тука.

На втория опит Стьопа успя да хване рибката в шепа и я пусна в ладията. Рибката нервно помръдна опашка, доплува първо до единия край на новата си вселена, после до другия, и застина. Помощникът погледна надолу, където още се криеше кореецът готвач, и каза:

— Виж кво, шефе любими, пусни я после в аквариума. Не можах да разбера как точно се отваря…

Стьопа затвори очи.

Когато след една-две минути малко се поосвести и се осмели да ги отвори, в ресторанта имаше нови клиенти — трима с военни униформи и двама цивилни. Стреснатите спортисти вече бяха изгонени, не си бяха взели дори багажа — до прозореца беше останала една яркожълта чанта за тенис. Стьопа видя как помощник-готвачът вдига ръка с вирнат палец и после бавно го обръща надолу. Един майор с петлици на свързочник, който очевидно беше главният сред новодошлите, му кимна. Друг от офицерите пъхна ръката си в прозрачен найлонов плик, клекна до трупа на Иса и отгърна обгорените пешове на сакото му.

На почернялата от кръв риза имаше нещо като сбруя, от която стърчаха два оксидирани пистолета — приличаха на колтове, само че бяха по-големи. Стьопа разбра, че са прочутите „Стечкин“, автоматичните убивалници, с които братята бяха спечелили мрачната си слава.

— Същите са, гарантирам — каза единият цивилен, възрастен мъж. — Веднага на балистична експертиза.

Стьопа усети, че някой го докосва по лакътя. До него стоеше стрелецът с черните очила.

— Да си поприказваме, а? — каза той.

— Просто не мога да ви откажа — отговори Стьопа и стана.

Седнаха на масата до прозореца, същата, на която бяха седели спортистите. Отначало Стьопа сключи пръсти, но пак си личеше, че треперят, така че пъхна ръце под масата.

— Знам кой си, Степан Аркадиевич. От доста отдавна — каза блондинът. — А аз съм скромният джедай Леонид Лебедкин. Може и просто Леон. Четвърто главно управление на ФСБ за борба с финансовия тероризъм.

„Четвърто — бързо помисли Стьопа. — Това всъщност е по-близо до трийсет и четвърто, отколкото до четирийсет и трето. Понеже думата съвпада. От друга страна обаче започва с четворка! Не е много ясно…“

— Как така? — попита той. — Четвърто главно? И четирите ли са главни?

Лебедкин се засмя.

Смееше се по такъв начин, че човек веднага го запомняше завинаги. Отначало смехът му звучеше искрено и заразително, а усмивката правеше чипоносото лице на капитана толкова симпатично, че напомняше за романтичните летци от първите съветски филми. Но в последните два-три такта, когато смехът затихваше, в него прозвучаваше нещо пронизително, звънко-квичливо и дрънчащо-злобно — все едно долиташе ехото на някакъв сходен по тембър, но нямащ никакво отношение към веселието звук. И този звук беше ужасен, въпреки че Стьопа не можеше да каже точно защо — дали защото приличаше на стон, на вой на бясно куче или на писък на спирачки. А през това време смеещият се Лебедкин вдигаше брадичка и изпод тъмните очила внезапно студено блясваха две бледосини внимателни очи…