Виктор Пелевин: Денят на Булдозериста

— Ето така — каза, обръщайки се, Копчонов. — Дадохме го на децата. Децата са най-важният обект, а понякога и най-трудният.

Изкачиха се на петия етаж. В дъното на коридора в дълбоки кресла седяха пет-шест деца с кръгли авиационни шлемове с прозрачни запотени стъкла.

— Тия какви са? — полюбопитства Валерка.

— Тия ли? Младите космонавти. Подсекция на Двореца на пионерите. Тук това сега е Дворец на пионерите, а долу — детска градина и ясли.

— А защо са с шлемове?

— За да не се изпарява бързо ацетонът. За всяка бутилка се борим.

Накрая стигнаха до кабинета на Копчонов. Кабинетът се оказа съвсем малък и оскъдно обзаведен. Почти целият му обем се заемаше от дълга маса за заседания, изпод която Копчонов измъкна за ухото и изпроводи с ритник в коридора малък лигав олигофрен. Иван забеляза, че пердето на прозореца някак подозрително мърда — очевидно зад него също се криеха деца, — но реши да не се намесва.

— Сядайте — каза Копчонов и посочи масата. Иван и Валерка седнаха под портрета на майката на Сандел, пронизваща с поглед стаята изпод бялото си боне, а останалите седнаха около масата.

— Ето значи — каза химикът, който опитваше да се състезава с Валерка, — искаме, значи, да минем на стопанска сметка. И на самофинансиране. Колективът ни праща.

— Стопанската сметка — каза Копчонов — е хубаво нещо. Вие как, по кой модел искате?

— Един май го знае — отвърна химикът, след като помисли. — Ти ни кажи. Мислиш, ние разбираме? Ето например, колко фосген трябва да се добави към хлорциана, за да се получи „Колхозна момина сълза“ знам, а за тия модели — откъде? Целият ми живот в цеха е минал.

— Вярно — каза Копчонов. — Ох, вярно. И правилно сте решили, момчета, да дойдете тук. Къде другаде, ако не тук…

Той стана от стола и се заразхожда напред-назад по тесния проход до масата, пъхнал едната си ръка отзад зад колана под сакото, а другата — с изнесен нагоре палец — протягаше напред, сякаш за невидимо ръкостискане, при това силно накланяше тялото си напред. Иван си спомни видяната някога брошура, озаглавена „Партай-чи“, където беше описан цял комплекс движения, благодарение на които дори човек с най-остри умствени способности можеше да се настрои за безпогрешно провеждане на линията на партията. Упражнението, което изпълняваше Копчонов, беше оттам.

— Да… каза той, спирайки изведнъж.

Иван го погледна и се смая — очите на Копчонов се бяха изменили и от предишните хитро присвити цепки се бяха превърнали в две оловни кръгчета. Сега той дишаше някак другояче, и гласът му стана с една октава по-нисък.

— Какво да ви кажа — бавно произнесе той и изведнъж с някакво горчиво разбиране поклати глава. — Виждам! Всичко виждам, дето си го мислите, като сте се начели с вестници! Вярно, дълго ни лъгаха. Дълго. Но това време вече отмина. Всичко знаем сега — и как от коневръза мушмороците ни гъбаркаха, и как майските органи отвсякъде ни разжабиха. А защо знаем? Защото ни казаха истината. И ако ви попитам сега — трябва ли да мислим за децата и внуците си? Ето ти, Валерий, славей наш, кажи.

— Като че ли трябва — каза Валерка. — Разбира се.

— Ясно. Така че сметни: те ще пораснат, децата ни, а дотогава и нова истина ще узрее. А ние? Ще искаме ли да им кажат тази, новата истина, как живеем ние сега?

— Искаме, защо питаш — зашумяха около масата. — Ти по въпроса говори!

— А по въпроса е най-лесно. Ръководството сега се оглежда: как работи народът? Ако работим лошо, тогава кой ще ни каже истината? А поне от проста благодарност би трябвало да работим. А не да броим чуждите вили и хайвер. Това е то истинската стопанска сметка.

За секунда Копчонов се замисли за нещо и лицето му се проясни.

— А изобщо — каза той, — ако искате, дявол го взел, по човешки да ви кажа — и на мен ми се ще всички да си поживеем!

Очевидно той бе натиснал някакъв бутон — веднага след думите му в кабинета нахлу тълпа пионери и плътно заобиколи Валерка, Иван и химиците. Пионерите бяха с изгладени бели ризи с връзки и миришеха на бонбони и ванилия, от което в опушените гърди на Иван се надигна и спадна носталгична вълна по собственото му детство, а по-точно — по изветрелите спомени.

— В музея ги карайте — каза Копчонов.

— Хайде — изкомандва един от пионерите и потокът с червени връзки за две секунди измете и Иван, и Валерка, и химиците от пода на Копчоновия кабинет.

Иван си спомняше по-нататъшните събития твърде смътно. От музея на славата у него останаха само откъслечни спомени — отначало доведоха всички пред съвсем малка стъклена витрина, зад която се пазеха първите документи на народната власт в Уран-Батор (тогава той се наричал някак другояче) — „Декрет за земята“, „Декрет за небето“ и историческата „Заповед No.1“: