Виктор Пелевин - Денят на Булдозериста

— Ще пиеш ли? — попита Валерка, отхапа пластмасовата тапа и я изплю в праха.

— Не мога — отвърна Иван. — Нали знаеш. Бъбреците.

— Моите и те не са цвете — отвърна Валерка, — ама пия. Ти какво, за цял живот ли си оглупял?

— До празника ще изтърпя — отвърна Иван.

— Гадно ми е вече да те гледам така. Ти сякаш… — Валерка се намръщи, търсейки определение, — сякаш си загубил нишката на живота.

Кисело замириса на вино — Валерка надигна глава, наведе бутилката над отворената си уста и пое в себе си играещата наляво-надясно заради разните хидродинамични ефекти струя.

— Ето — каза той, — веднага се чуват птичките. И вятърът. Тихи звуци.

— Ти стихове е трябвало да пропишеш — каза Иван.

— А аз може и да пиша — отвърна Валерка, — ти откъде знаеш, знаме отрядно?

— Може и да пишеш — съгласи се равнодушно Иван. Той с известно учудване забеляза, че дворчето, където седят, се състои не само от пясъчник и люлки, а още и от неголяма оградена цветна леха, обрасла с коприва, дълъг жълт блок, прашен асфалт и вървяща на зигзаг бетонна ограда. В далечния край, където оградата опираше в блока, в боклука се ровеха деца, които понякога замислено замираха на място и се сливаха с боклука, поради което бе невъзможно да се преброи точно колко са те. „В центъра децата са възпитани и уродите са малко — помисли си Иван, — а ако отидеш в крайните квартали, и на люлките се катерят, и в пясъчника се ровят, могат и с нож… И са някакви страшни…“

Децата сякаш усетиха натиска на Ивановата мисъл: една от фигурките, досега напълно незабележима, се надигна на тънките си крачета, раздвижи се около смачкания жълт варел и нерешително тръгна по посока на възрастните. Това се оказа момче на десетина години, с шорти и яке с качулка.

— Ей — попита то, като се приближи, — кибрит имате ли?

Валерка, зает с втората бутилка, на която кой знае защо заяде тапата, не бе забелязал приближаването на детето, а като се обърна по посока на гласа му, много се ядоса.

— Ти бе! — каза той. — Не са ли ви учили в училище, че на люлките и пясъчниците децата нямат работа?

Момчето се замисли.

— Учили са ни — каза то.

— Тогава какво? А ако ние, възрастните, почнем да се ровим при вас на боклука?

— Всъщност — каза момчето — нищо няма да се измени.

— Абе ти откъде си такъв нахален? — попита Валерка с недобър интерес. — Знаеш ли, че имам син, същия като тебе?

Валерка леко преувеличаваше — неговият син, Марат, беше с три крака и недоразвит — третият крак беше от радиацията, а недоразвитостта — от бащиното пиянство. И освен това той беше по-малък.

— А вие може би и кибрит нямате? — попита момчето. — Пък аз съм седнал да говоря с вас.

— И да имах, нямаше да ти дам — отвърна Валерка.

— Е, успехи в труда — каза момчето, обърна се и пое към бунището. Оттам му махаха.

— Ей сега ще те догоня — завика Валерка, забравяйки за секунда дори за бутилката си, — и ще ти обадя какви думи може да говориш и какви не!.. Виж го колко е нагъл, на майка му в труда…

— Остави го — каза Иван, — все едно и ти не си бил същият? Давай по- добре да поговорим… Знаеш ли, с мен нещо странно става. Сякаш полудявам. Сякаш помня всичко за себе си, но така, че все едно не за себе си, а за някой друг… Разбираш ли?

— Че какво има тук да не разбирам? — попита Валерка. — Вече колко дена не си пил?

— Две седмици — отвърна Иван. — Точно днес стават.

— Тогава какво искаш. Сега почва черният делириум да те мъчи.

— Не — каза Иван, — това не може да бъде. Главният лекар ми каза, че той по-рано от след половин година не започва.

— А ти ги слушай! Те може да си мислят, че след една седмица ще ритнеш лозунга, и те утешават — да не се мъчиш напразно.

— Все едно — каза Иван, — не е в това работата. Представяш ли си, не си спомням детството. Тоест разбира се, помня го, мога в биографията да напиша къде съм се родил, кои са родителите ми, какво училище съм завършил, но всичко това някак не е като наистина… Разбираш ли, нищо не мога да се сетя за себе си — за душата. Затварям очи — и само тъмнина, или жълто петно, ако съм гледал крушката…

През двора бързо притичаха децата от бунището и се скриха зад ъгъла. Последно бягаше момчето, което търсеше кибрит.

— Е, ти се изказа, брато — отвърна Валерка. (Докато Иван говореше, той бе довършил третата бутилка.) — Че кой го помни него, детството? Аз също само едните думи помня. Така че може да смяташ — с теб всичко е наред. Виж, когато почнеш да си спомняш всякакви картинки — това ще бъде черният делириум. И освен това, за какъв мир ни е да го помним това детство? Какво хубаво има в него? Само дето…