Виктор Пелевин - Денят на Булдозериста

В ъгъла на двора, сред ръждясалия метал, нещо ярко присветна и оглушително гръмна — сякаш по ушите удариха нечии огромни шамари. Някъде високо изсвистяха осколки, и парче жълта ламарина се вряза в дъската на пясъчника на няколко сантиметра от Ивановия крак.

— Ето го и него, твоето детство — каза Валерка, идвайки на себе си от изненада. — Да се махаме. Не мога да пия тук повече — каква смрад се вдигна…

Иван стана и тръгна след Валерка. Все пак не беше успял да изрази това, което искаше да каже — всичко, което произнасяше на глас, се оказваше объркано и малоумно, и Валерка бе напълно прав в раздразнението си. „Да бях пийнал“ — почеса се по тила Иван. Нещо му подсказваше: достатъчно е да пийне, дори съвсем малко, две бутилки сухо — и всичко ще му мине. „А какво ще ми мине?“ — помисли си Иван. Наистина, не беше ясно какво трябваше да му мине. Иван по-скоро имаше чувството, че нещо вече му е минало, и сега именно това, дето му е минало, не му достига. „Добре. А какво ми е минало?“ Това беше съвсем неясно, и както и да се стараеше Иван, единственото, което той можеше да каже беше, че му е минало онова състояние, в което тези въпроси не възникваха. Най-главното, той дори не помнеше съществували ли са в паметта му преди нещастния случай някакви други, различни от сегашните, спомени за миналото — или и тогава всичко се е ограничавало с безцветни анкетни шаблони.

Излязоха на Гръбначномозъчна. Валерка огледа тъмните тухлени стени и окачените за празника червени зъбни колела.

— Е, сега къде? — попита той.

Иван сви рамене. Беше му все едно.

— Давай към совкома — каза Валерка. — Направо на площада ще пийнем. Там може да видим някой от нашите…

До площад Сандел, където се намираше совкомът, трябваше да се върви надолу по Гръбначномозъчна. Иван се замисли, а от замислянето внезапно премина към тихо вътрешно вцепенение, така че се озова на площада някак незабелязано за себе си. На фасадата на сивия паралелепипед на совкома вече бяха окачени три профила — на Сандел, Мундиндел и Бабаясин, а отсреща, над ниската совкомовска баня, бе опъната яркочервена лента с думите: „Да живее делото на Мундиндел и Бабаясин!“ Виждаха се още и няколко черни каруци с милиционерски буркани отпред, и размахваха опашки двата пасящи на ливадата совкомовски коня Истмат и Диамат.

— Ей, Валери — каза Иван, — защо тук Мундиндел е с коса? Нали е бил плешив. И за делото на Сандел нищо не пишат — какво, то по-лошо ли е? Преди май пишеха.

— Откъде да знам? — отговори Валерка. — Ти още попитай защо тревата е зелена.

Застлано с ръбести бетонни плочи, широкото пусто пространство пред совкома най-много би приличало на военно летище, ако не беше огромният паметник точно срещу зданието — триметровият мустакат Бабаясин, вдигнал над главата си легендарната сабя, и мършавите дребни Сандел и Мундиндел, сякаш подпиращи го от двете му страни и почти прекрасни в романтичния си порив. Откъм паметника грееше слънцето, и с контурите си той напомняше забита от някого в бетона огромна вила. В сянката на паметника на изнесени от совкома бели табуретки седяха няколко души; пред тях, направо на бетона, беше постлан вестник, върху който блестяха зелени бутилки и се червенееха домати.

— Давай при тия, а? — каза Валерка.

По гноящите възпалени очи на седящите до паметника лесно можеше да се познае, че са работници от „Трикотажница“, фабриката за химическо оръжие в покрайнините. Двама от тях кимнаха на Валерка — целият град го знаеше като виртуоз-псувач (дори прякор си имаше — „Валерка Диалектик“), а момчетата от „Трикотажница“ много се гордееха с традициите си в краснословието.

— Хора, някой ще пие ли? — попита Валерка.

— Не — отвърна след известна пауза един от химиците, — ние чакаме секретаря. Вече ударихме по малко, стига засега.

— А-а-а… Ей че ден, направо не вярвам — дори на аванта не пият…

Валерка седна на бетона и опря гръб в ниската ограда на паметника. По повърхността на сивата плоча се изтъркаля полиетиленовото колелце на тапата. Иван седна до него, подлагайки под задника си края на ватенката, и притвори очи. На душата му, както и преди, беше безпричинно тъжно — затова пък спокойно, и дори за секунда, сякаш в някаква цепнатина, се мярна изображение — червено кепе със странен вид, и още пластмасовата повърхност на маса, върху която…

— Валерка! — тихо повика някой от химиците. — Валерка!

— Какво? — попита Валерка, преставайки да бълбука.