Виктор Пелевин - Денят на Булдозериста

— Как е там при вас, на Самоварно-Матрьошечния? Ще изпълни ли плана колектива ви?

Иван леко потръпна. Това беше най-откровено предизвикателство и оскърбление. Но като съобрази, че химиците съвсем не искат да започнат въргал, а просто искат да се посъстезават с майстора на езика, от когото не е обидно и да загубиш, той се успокои. Валерка също разбра каква е работата — отдавна беше свикнал.

— Изпълняваме по малко — лениво отвърна той. — А как е при вас трудовата вахта? Какви нови почини за майските празници?

— Засега мислим — отвърна химикът. — Искаме при вас в трудовия колектив да отидем, с първенците да се посъветваме. Главното е — мирно небе над главите, нали?

— Вярно — отвърна Валерка. — Идвайте, съветвайте се. Макар че вашите ветерани и те не са малко, виж само почетната ви дъска — пет Стахановци колкото твоя обмен на опит в отделно взета страна…

Някой тихо изохка.

— Вярно, има при нас ветерани — не се предаваше химикът, — ама нали при вас традицията на съревнованието се е вкоренила по-дълбоко, само вимпели колко сте насъбрали, ударници майски, в Рот-Фронт да ви заврат слабото звено и надстройка в базата!

„Добре — отбеляза Иван, — че иначе много по вестникарски започна той, от нерви…“

— По-добре за материалните стимули мислете, пет признака на майка ти, отколкото чуждите вимпели да броите, десет връзки във фанфарите да ви набутат и количество в качеството — отвърна в скоропоговорка Валерка, — тогава се хвалете с насрещния план, че после на всеки в труда през дружинния съвет и гипсовия Павлик!

Иван изведнъж помисли, че днешната беседа с момчето до люлките все пак е повлияла някак на Валерка, макар че той не бе промълвил нито дума за това — нещо горчиво се промъкваше в речта му.

Химикът няколко секунди мълча, събирайки мислите си, а после вече някак примирително каза:

— Хайде стига си дрънкал, твойта мамка в град-градина под каруца.

— А ти се размирвай от мене на три мая през Лудвиг Фойербах и Клара Цеткин — равнодушно отвърна Валерка. Победата, както усещаше Иван, не му бе донесла особена радост. Не беше от неговата класа.

— Дай да пийна, а? — промърмори смутеният химик. Иван отвори очи и видя как той пое подадената от Валерка бутилка. Химикът се оказа съвсем млад момък, но съдейки по цвета на лицето и по виолетовия обрив на шията, вече беше работил и с „Черемуха“, и с „Колхозна момина сълза“, а може би дори и с „Ветрец“. Всички мълчаха — Иван искаше да каже нещо задушевно, но размисли и се втренчи в черния край на сянката от сабята на Бабаясин, който незабелязано за очите пълзеше по бетона.

— А ти здраво редиш майовете — каза след известно време Валерка, — само трябва да се отпускаш. И да не изпитваш омраза.

Младокът чак просия от удоволствие.

— А вие какво се маете тук? — попита един от химиците. — Чакате ли някой?

— А, просто така — отвърна Иван, — нишката на живота търсим.

— И какво, намерихте ли я? — раздаде се отзад звучен глас.

Иван се обърна и видя секретаря на совкома Копчонов, който очевидно бе дошъл откъм страната на паметника, за да послуша живия разговор в масите. Иван бе виждал Копчонов два пъти в завода — той беше невисок дебел човек, с напълно неопределен вид, обикновено носеше евтин син костюм с широки ревери, жълта риза и лилава вратовръзка. По-рано той беше работил в някаква банка, където беше откраднал двайсет ли, трийсет ли хиляди рубли, за което често го ругаеха в пресата.

— Слушах ви, младежи — каза Копчонов, потривайки ръце, — и си мислех — колко е талантлив у нас народът… Как ти, Валерка, свърза диалектиката с всекидневния живот — направо като за вестника. Следващата година за народните славеи ще те предложим… А вие, момчета, какво?

— Записали сме се — отвърна един от химиците.

— Ще ви изслушам — каза Копчонов, — ще ви изслушам. Ти, Иване, също не си тръгвай — трябва да ти връча нещо. Хайде…

Първото, което се набиваше в очи вътре в совкома, беше огромният брой деца. Те бяха навсякъде: пълзяха по широката мраморна стълба, покрита с червена килимена пътека, висяха на кадифените завеси, правеха палячовски муцуни пред широкото колкото половината стена огледало, палеха в далечния ъгъл на фоайето нещо смърдящо, убиваха под стълбите котка — и непоносимо, отвратително викаха. Докато се изкачваха по стълбите, на Иван два пъти му се наложи да прескача посинели, повити в пелени бебета, които се придвижваха, извивайки цялото си тяло, като червеи. В совкома вонеше на пикня и на елдена каша.