Виктор Пелевин: Денят на Булдозериста

Валерка подаде на Иван огромна тухла с гланцова обложка. Иван с труд я удържа в ръце. „Моята Албания“ — беше написано с едри букви на корицата.

— Какво е това?

— Картини — отвърна Валерка. — Ти ги виж, има интересни работи. Аз първо също мислех, че са боклук, а като ги разгледах — биват.

Иван отвори албума и попадна на голяма, на две страници, репродукция. Тя изобразяваше голям пън и лежащ върху него по корем дебел гол човек.

— „В търсене на вътрешния Буратино“ — прочете Иван заглавието. — Не е ясно само къде търси Буратино — в пъна или в себе си.

— Според мен — отвърна Валерка — е все един май.

Иван обърна страницата и изведнъж едва не изтърва албума от ръцете си. Той видя — и веднага го позна — ограденото дворче с петлите и кокошките, оградата, зад която по оранжевите планински склонове се катереха нагоре сини къщички с бели андреевски кръстове на капаците. В центъра на двора на напукана пейка седеше човек в сив военен френч с навити ръкави и свиреше на малък акордеон, чийто отворен калъф лежеше до него.

— „В очакване на бялата подводница“ — прочете Иван, хвана албума и се отправи към стаята си, без дори да погледне Валерка.

Ключът стоеше не както на другите, под изтривалката, а в джоба на висящата на пирона до вратата ватенка. Иван разбра защо се е озовал в стаята на Валерка — явно онези, които го бяха докарали вкъщи, не са могли да отворят.

Всичко в стаята му си беше както преди: на покривката — петно от сельодка; до вратата на шкафа се издигаше малък Кремъл от бутилки, и стараейки се с всички сили да изглежда гола, се усмихваше на фотографа голата жена до запорожеца на календара. Иван се просна да спи.

От същия миг, в който главата му докосна поролоновата възглавница, отново започнаха да му се привиждат сънища. Той стоеше на някакъв невероятно висок покрив и гледаше надолу, към разпрострелия се далеч наоколо нощен град, приличащ на куп от гигантски кварцови кристали, осветени отвътре с хиляди оттенъци електрическа светлина, и изобщо не се страхуваше, че ей сега ще го хванат и ще го помъкнат нанякъде (в Уран-Батор най-високата сграда беше пететажният совком, но той не можеше и да мечтае да погледне някога града от покрива му). После той се озова долу, на широка и светла улица, пълна с весели и безгрижни хора, и дори не съобрази веднага, че всичко става нощем, а наоколо е светло от лампите и витрините. В следващия момент той вече се носеше по висящо на тънки колони шосе в тихо ръмжаща кола, и пред него на таблото присветваха сини, червени, оранжеви цифри и линии, а наоколо в няколко реда летяха коли, между които не бе възможно да се открият и две еднакви. После се озова на маса в ресторант — наоколо седяха няколко души във военни униформи, които той отлично познаваше, а на масата, между неправдоподобните чаши и бутилки, лежаха няколко кутии „Уинстън“.

— А-а-а — зави Иван, събуждайки се, — а-а-а-а….

Странният сън се разсипа и изчезна — когато Иван отвори очи, около него беше познатата стая, и зад черния прозорец привично дрънкаше китара. У него бе останал неясен спомен за изпитаното потресение, а изобщо не помнеше в какво се състоеше то. Но да остане в леглото го беше страх. Той стана и нервно закрачи по боядисаните дъски на пода. Трябваше да се заеме с нещо.

„Да не изчистя ли стаята? — помисли той. — Такава свинщина, просто страшно ми става… свинщина… свинство — повтори той няколко пъти за себе си, усещайки как от тази дума нещо вътре в него започва да се надига, — свинство…“

Странното усещане постепенно отмина.

Като се огледа, той реши да започне с бутилките. „Нещо странно беше — припомняше си той, отваряйки прозореца и поглеждайки надолу, в осеяния с болкук двор, — нещо заради акордеона…“

Дворът беше пуст — само в далечния му край, там, където беше люлката и пясъчника, трептяха цигарени огънчета. Децата отдавна се бяха разотишли по домовете и можеше да изхвърля боклука направо долу, на бунището, без да се страхува, че ще осакати някого. Иван метна няколко бутилки през прозореца, мина примерно секунда, и тогава отдолу долетя немислим по своята пронизителност котешки вой, на който незабавно отвърнаха радостни викове откъм люлката и пясъчника.

— Давай, трудяга, в парткома твоята Колонтай! — закрещя оттам пияният глас на Валерка — очевидно бе успял да слезе. Захилиха се някакви жени. — На всички котараци ще устроим първомай за три ЦК! Ще свисти!

— Ще свисти — повтори Иван, — свисти… свинство… винстън…