Виктор Пелевин - Денят на Булдозериста

„От първо число на месец май тази година под страх от смъртно

наказание се забранява влизането и излизането от града.

Комисари:

Сандел, Мундиндел, Бабаясин.“

Нататък кой знае защо следваше таблото „Животът на народите от нашата страна преди революцията“, където върху обшитата с плат дъска бяха закачени с тел подкова, жълта конска челюст и сбръчкан цървул. До тях, в осветен стъклен шкаф, висяха малките дамски браунинги на Сандел и Мундиндел, а под тях — нащърбената сабя на Бабаясин, която се стори на Иван съвсем не толкова голяма. Навсякъде имаше снимки на някакви мустакати физиономии, и през цялото време не млъкваше гласът на пионера-екскурзовод, обясняващ някаква непонятна разлика. После гласът придоби дълбоки и меки кадифени обертонове и започна да говори за смъртта — описваше различните нейни видове, започвайки от удавянето. Неочаквано Иван разбра…

— Ще ти покажа, пале такова, как се говори пред майка! Ще ти дам аз един „майски бръмбар“!

Това беше Валерка, викащ някъде зад стената, и освен това долиташе детски плач.

— Маратчо, потърпи — говореше друг глас, женски. — Търпи, миличък, нали ти е баща…

Иван се обърна по гръб и се вторачи в едва жълтеещия се под тавана кравай на полилея. Това беше стаята на Валерка, и той кой знае защо лежеше на неговото легло с панталон и сако. Но главното беше не това, а онзи сън, който току-що му се бе присънил.

В този сън той бе попаднал на някакво странно място — в някаква мрачна стая с тесни високи прозорци, която очевидно някога е била църковно помещение, а сега беше пълна със стари ожулени ски и подгизнали обувки, от които излизаше влажен затворнически дъх. В тясната цепнатина на прозореца се виждаше късче сиво небе и от време на време се мяркаха издигащи се нагоре кълба пара. Самият Иван седеше на къса пейка, а пред него, на огромна купчина от стари ватенки, спеше старец с дълга широка брада — така изглеждаше насън Копчонов. Иван опита да стане — и разбра, че не може да направи това, понеже краката на Копчонов лежат на раменете му. И още Иван разбра, че умира, и това е свързано дори не толкова с ударения бъбрек, колкото с лежащите на раменете му крака. А смъртта трябваше да настъпи тогава, когато Копчонов се събуди.

Иван опита внимателно да свали от раменете си Копчоновите крака, и Копчонов започна да се събужда — размърда се, дори леко повдигна ръка. Иван уплашен притихна. Старецът отново захърка, но вече спеше неспокойно, въртеше глава в съня си и изглежда можеше да се събуди във всеки момент. Иван никак не искаше да умира — в животът му имаше нещо, заради което си струваше да търпи и киселата воня на тази стая, и Копчоновите крака на раменете, и дори тежката мисъл, която сякаш висеше във въздуха заедно с миризмата на подгизнала кожа — просто за това, че нищо, освен тази стая, не съществува в света.

„Трябва да има някакъв начин да се измъкна — помисли си Иван. — Непременно трябва да има.“ И тук той забеляза, че на краката на Копчонов са надянати ски — краищата им съвсем малко не достигаха до пода. Тогава Иван измъкна изпод себе си пейката и започна внимателно да се свива, навеждайки се към пода. Краищата на ските опряха в пода, и Иван усети, че може да се измъкне изпод Копчоновите крака. И веднага след като излезе изпод тях и направи две крачки встрани, престана да го боли удареният бъбрек. А после Иван разбра, че той изобщо не е никакъв Иван — но тази мисъл изобщо не го опечали. Главното, той вече твърдо знаеше какво трябва да направи. В стената срещу тясното прозорче имаше малка вратичка. Иван на пръсти стигна до нея, отвори я, промъкна се през тясната тъмнина и започна пипнешком да се промъква напред. Ръцете му закачаха някакви прашни рамки, столове, велосипедно кормило — и напипаха нова врата пред себе си. Иван си пое дъх и я бутна.

Отвън бе ярък слънчев ден. Иван стоеше в малко дворче, по което се разхождаха кокошки и петли. Дворчето беше оградено с крив, но здрав стобор, зад който се виждаха издигащите се нагоре оранжеви каменисти склонове със стърчащи на места по тях сини къщички. Съвсем близо, на около триста метра, беше морският бряг. И там ослепително блестеше на слънцето тънък бял силует… Нищо повече Иван не запомни.

— Оправи ли се? — попита Валерка, влизайки в стаята.

— Като че ли — ставайки, отвърна Иван. — А какво ми беше?

— Преуморил си се, майо. Нас ни заведоха в оня музей, на четвъртия етаж, а после слезе Копчонов, взе да говори, че си спасил от смърт потъващо дете — и искаше от името на совкома да ти поднесе албум. И тогава ти се строполи. Тук те докараха на совкомовата каруца, направо като крал. А ето го и албумът.