Виктор Пелевин - Денят на Булдозериста

„В комунизма има здраво, правилно и напълно съгласно с християнството разбиране за живота на всеки човек — пишеше мускетарят — като служене на свръхлична цел, като служене не на самия себе си, а на великото цяло.“

Тези думи някак много гладко се плъзнаха в главата му, дотолкова гладко, че смисълът им остана напълно неясен. Иван почна да се замисля над тях, и изведнъж в стаята стана по-тъмно, и веднага утихна разговорът около масата. Иван вдигна очи. Покрай прозореца минаваше огромният стенд за нагледна агитация — плоският червен шперплатов булдозер, със старателно нарисувани зъбци на отворения мотор. В него поразяваше и големината, и това, че целият беше направен от един цял лист шперплат, пуснат специално за целта от местната фабрика. Но имаше и някакво странно несъответствие, което Иван забеляза още на манифестацията, когато минаваше покрай стоящия в страничната уличка стенд и се вглеждаше в зелените колела, на които той стоеше — това като че ли беше шаси от тежък бомбардировач Ту-720. Тогава той не разбра каква е работата, а сега — очевидно защото през прозореца се виждаше само горната част на агитационната грамада — се досети: кабината на булдозера беше абсолютно празна. Нямаше дори нарисувани стъкла — вместо тях зееха две изрязани квадратни дупки, през които надничаше набъбналото сиво небе.

Булдозерът отмина нататък, и Иван, кимайки с глава на идващите мисли, се задълбочи в списанието, очаквайки момента, когато всички ще се напият до такава степен, че да може незабелязано да се изниже. Статията го увлече.

— …Какъв чук се мъчиш да изсърпиш оттам?

Иван вдигна очи. Валерка и Пьотър напрегнато го гледаха. Тук той изведнъж разбра, че вече пет минути в стаята цари пълна тишина, и остави списанието.

— Ами много е интересно — каза той, приближавайки за всеки случай ръка към джоба, където лежеше пистолетът. — Философът Бердяев.

— И какво? — попита Пьотър, усмихвайки се странно. — Какво пише?

— Има една страхотна мисъл. За това, че психичният свят на комуниста рязко се дели на царство на светлината и царство на мрака — лагери на Ормузд и Ариман. Това изобщо е манихейски дуализъм, използващ монистична до…

Иван дори не усети удара на табуретката в лицето му — разбра, че са го фраснали именно с табуретката, когато от пода видя как Пьотър с този инструмент в ръка прави бавна крачка към него. Зад Пьотър също така бавно се опитваше да го спре Валерка — и успя. Иван тръсна глава и измъкна от джоба си пистолета. В следващия миг го уцели табуретката, точно метната от Пьотър, пистолетът отлетя в ъгъла, слабо гръмна, и на тавана се появи забележима вдлъбнатина. По пода се посипа мазилка.

— По апашки говори, ударникът — каза Пьотър на объркания Валерка, докато се навеждаше за пистолета. — Аз година и половина съм лежал в пандиза, слушал съм я тая музика. Сега — обърна се той към Иван — ще видиш ти един епифеномен на дехуманизация. С акордеона по трудилника.

Той се протегна към калъфа.

— Зависи чия заплата — говореше Иван, притискайки към края на устата си смачкана носна кърпа, — и зависи чия кола. Напразно си мислите, че тук при вас е царството на мрака, а при нас — царството на светлината. При нас също… Разни негри бездомни… СПИН разнасят…

Иван не можеше да си спомни нищо освен разни откъслеци от предаването „Камерата гледа света“, но това бе достатъчно. Валерка и Пьотър слушаха, раззинали усти — и на Иван дори не му се искаше да става от масата. Но вече беше време.

— Ти там им кажи — говореше Валерка, докато Иван обличаше ватенката, — че не сме зли хора. И ние искаме мирно небе над главите. Искаме спокойно да се трудим, децата си да отглеждаме… Става ли?

— Става — отговаряше Иван, докато прибираше пистолета в калъфа с радиостанцията и акуратно щракна никелираните ключалки, — непременно ще им кажа.

— И кажи още — говореше Пьотър, вървейки с него по коридора с еднакви гумени изтривалки пред всяка врата, — че най-важната ни тайна не е в бомбите и в самолетите, а в нас самите.

— Ще им кажа — обеща Иван, — това аз го разбрах.

— Вземи списанието — каза Пьотър на вратата, — да четеш по пътя.

Иван го взе. После се прегърна за сбогом с Пьотър и притихналия Валерка и без да се обръща, излезе в коридора. Зад него щракна вратата. Той се спусна надолу, излезе на улицата и дълбоко си пое въздух, смърдящ на мазут и мокри дъски. В небето нещо алено проблясна — Иван понечи да се хвърли към входа („Нима?“ — мина му през ума), но съобрази, че това е салют.