Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Но ти още ли си гладен? — изненада се Нуми. — Не може да бъде! В тялото ти е влязло всичко, което ти е нужно.

— Кой го знае къде е влязло — отвърна Ники. — Стомахът ми е празен.

— Извинявай! Само за момент!

Нуми постави пръстче зад ухото си и се заслуша. Сигурно питаше изкуствения си мозък, що за странно явление ще да е това. А Ники се постара да не мисли през това време нищо лошо.

След няколко секунди Нуми махна пръста си от копчето и отвори голямата лъскава кутия, през която уж бе говорила на изложбата. Беше пълна с всякакви метално лъскави предмети. Отвинти едно патронче и сипа в дланта си мъничко хапче.

— Това вземи, остави онези от скафандъра. Ще ни трябват, когато слезем някъде. Гълта се. Но те предупреждавам, най-много по едно ще ти давам на… да кажем, на сто часа по вашему. Трябва да ги пестим, защото сега сме двама.

Скафандърът на Ники сякаш се напълни с мравки — така плъзнаха по тялото му тръпките на ужаса. Но и всеки земен човек би се ужасил по същия начин, ако обещаят да му дават, вместо храна, на… — сто часа са пели пет дена! — по някакво си хапче.

— Но аз ще умра!

Момичето експеримент неумолимо възрази:

— Няма да умреш. Питах мозъка си. Това е само защото стомахът ти е свикнал на голямо количество. Иначе имаш сега достатъчно храна в клетките си. Хайде, гълтай!

— Да не би да е нещо…

— Но ти какво си мислиш за мен! — скокна момичето в искрено възмущение и той побърза да глътне хапчето.

Глътна го и зачака. След малко стомахът му осезателно се изпълни с нещо, което се усещаше като оная каша, дето бе я пил веднъж, когато му преглеждаха червата на рентген. А гладът бързо прибра ноктите си, с които бе драскал по стените му.

— Още ли си гладен?

Ники се заслуша в стомаха си, както тя се заслушваше в изкуствения си мозък. Отвърна плахо:

— На устата още ми се яде.

— Буф! — извика пиранското момиче любимото си възклицание. — Откъде да ти взема сега пък нещо за устата!

Ники се пресегна към якето си, което вече бе изсъхнало. Имаше в джоба си още няколко дъвки. Нуми не разбра намерението му и го спря:

— Не се обличай в твоите дрехи. Може да минаваме под пространството.

Той предпазливо й се присмя, защото все пак много от чудесата, за които тя говореше, изглеждаха истински:

— А дъвка може ли да се дъвче там отдолу, под пространството?

— Какво да се дъвче?

Той и подаде една от дъвките; бяха от най-скъпите, в красива опаковка.

— Само че я развий по-напред! Като си от друга цивилизация, да не вземеш да я сдъвчеш със станиола.

— Но аз нямам нужда да дъвча нещо!

— Опитай де, аз как глътнах твоето хапче! А това поне е вкусно.

Нуми предпазливо обели дъвката, огледа я, помириса и полекичка я постави на езика си. Смукна един-два пъти и веднага я изплю в шепата си.

— Но то е направо отвратително!

Земното момче се засегна.

— Разбират ти мозъците от дъвка!

— Вземи си я, щом е толкова скъпоценна. Ние на Пира винаги уважаваме вкусовете на другите. Извинявай, че така се изразих. Беше неволно.

Ники си я прибра обратно в омачкания станиол. Като се поизмиеше, можеше пак да се употреби. И за да й покаже как става това, усилено задъвка своята дъвка.

След няколко секунди само беше готова. Той внимателно я оформи с език зад зъбите си, изостри устни и полекичка наду. Пред устата му се появи едно мъничко бяло балонче, което веднага започна да расте.

— Какво е това? — смая се пиранското момиче.

Ники бе на върха на щастието си. Никога от устата му не беше излизал толкова голям балон! Но не биваше да се прекалява и той предпазливо го заприбира обратно в устата си. Чак когато дъвката отново се превърна в топче, отговори:

— Вашата цивилизация може ли да прави такива работи?

— Не — призна си съкрушено момичето от Пира.

— Видя ли! Какво ми се фукаш тогава?

— Какво ти се…?

— Буф — подигра той и странното й възклицание. — Фукаш, перчиш, репчиш, емчиш…

— Нищичко не ти разбирам, Ники! Ще включа мозъка си.

— Недей, недей! Исках само да разбереш, че и аз така не ти разбирам много неща.

— Но защо не ми позволяваш да включа мозъка? С него те разбирам по-добре, отколкото с думите.

— Неприлично е да се четат чуждите мисли.

— Неприлично е да се мислят неприлични неща — възрази Нуми, но после се съгласи с него. — Значи и ти се плашиш? Вярно, другите се плашат. Но аз не съм виновна, повярвай ми! Татко сигурно също не е знаел, че като се включат заедно двата мозъка, ще се получи такава способност. Но пък ако не беше той, щяхме тогава да загинем и нямаше да се срещнем с теб.