Любен Дилов: Моят странен приятел — астрономът

— Здравей, звездоброецо! — извиках аз насреща му и разперих ръце, но той не пожела да се прегърнем, отвърна почти равнодушно:

— Добре дошъл! Откъде идеш?

— С първия самолет от Кайро. Поздрав от фараоните и от древните ти колеги.

— Сядай и разказвай!

— Ще разказваш ти, затова съм дошъл. Прочетох вестниците и долетях. Заповядай!

Носех му дребен подарък, въпреки че знаех неговото безразличие към каквито и да било дружески жестове. Този път обаче той като че ли остана доволен. Пое малката вавилонска кула, издялана от неизвестен, но с добро въображение бейрутски майстор, и каза:

— Да, ето един от редките замисли на човечеството, които не са били глупост. Стига, разбира се, действително да е била предназначена за астрономическа наблюдателница, както твърдите вие, а не за паметник на някой идиот, комуто другите идиоти са се кланяли.

Той винаги говореше с остри и резки съждения и неведнъж бе обиждал професията ми, но аз бях му свикнал вече.

— Приеми го заедно с моите сърдечни поздравления за големия… — започнах аз малко тържествено и все още ми се искаше да го прегърна, защото… и аз не знам защо, като че ли обичах този странен човек, който сега така безцеремонно ме прекъсна:

— Поздравленията можеш да си запазиш за своите строители на пирамиди. Ще пиеш ли кафе?

Из какофонията от всякакви лъскави уреди, които ни заобикаляха, той измъкна една също такава лъскава машинка за кафе. Беше отслабнал, лицето му бе станало още по-сурово, а по него не можеше да се открие дори следа от вълнението, с което световният печат шумеше около забележителното му откритие.

Неговият колектив изцяло бе се посветил на радиоастрономията, а от две години насам ловеше, записваше и проучваше само радиовълните, идещи от посоката на съзвездието Орион. Разбира се, с не по-голям успех от всички други радиоастрономически наблюдателници по света, защото от хаоса на радиовълновото лъчение, бъкащо из глъбините на Космоса, можеха да се извадят твърде оскъдни данни, и то предимно за разстоянията и приблизителните структури на източниците й. Но въпреки започналото вече недоволство на колектива от еднообразната и безплодна работа да се слушат, диференцират и класифицират все едни и същи излъчвания от едно и също съзвездие, въпреки протестите на ръководството на академията и заплахите на финансовите органи моят упорит приятел продължавал тая скучна и нищо необещаваща работа. Докато един ден най-после той бил възнаграден за упорството си: в мрежата на стометровата му антена заедно с досадно познатите звездни сигнали се заплело и ново, различно от тях излъчване. Не било съвсем непознато, приличало на излъчването на така наречените бели джуджета, в които хипотезата вижда неутронни звезди. Интересното в случая било, че на това място по-рано, или поне в последните две години, не е имало никакво бяло джудже. Най-близкото до ума бе, че неутронната звезда сега се е образувала и това сполучливо попълвало някои хипотези, чиито автори побързали да поздравят моя приятел и да му благодарят за откритието. Ръководството на института също отчело актива му, похвалило го и внимателно го помолило да се насочи вече към други области на небето. Внимателно, защото познавало характера на приятеля ми и защото той междувременно все пак се прочул със своето бяло джудже.

Въпросът обаче категорично опрял до това, наистина ли е бяло джудже, откъде и как се е появило и най-вече — защо е толкова близко, в самия център на Орион, докато всички други открити неутронни звезди се намирали на стократно и хилядократно по-голямо разстояние. И тогава изведнъж на моя приятел, с когото някога случаят ни събра да живеем в една студентска квартира, му хрумнало да погледне въпреки предишния безуспешен опит на англичаните на това излъчване не като на пулсация на още загадъчното неутронно сърце на бялото джудже, а като на трансформиращи образи, изпратени от висши същества.

От своята практика на египтолог и специалист по древността на Близкия Изток аз добре знам, че „случайното хрумване“ често играе голяма роля в науката. Блъскаш си главата над някоя черупка с два-три знака по нея цели години и после… неочаквано се оказва, че решението си е кротувало в някоя от мозъчните ти гънки, раздвижила се кой знае по какви причини тъкмо сега. Но тук аз съм убеден, че при моя приятел не се касае за никакво случайно хрумване. Та откакто го помня, той мечтаеше да открие някакъв друг свят, в който съществата „да не били такива идиоти като хората“. Не е възможно, твърдеше той, в тая галактика ние, жалките питекантропи, да сме най-съвършените същества. За материята е обидно! Недоумявах как може да мрази така хората, но той бе ми отговорил: „Не ги мразя. Или по-точно: старая се да не ги мразя, защото и аз съм от техния сорт. Но в тоя им вид ги презирам.“