Любен Дилов - Моят странен приятел — астрономът

Да, той е прав, отчайващо прав е, мислех аз, като гледах снимките с увеличените образи на знаците. Бяха някакви не особено сложни плетеници от криви чертички, в които моето опитно в тия неща око сравнително лесно съзираше повторенията като пръв признак на съществуващата система. А техният неуловим смисъл, естествено, тласкаше към равнодушие. Но аз все още не бях равнодушен. Подреждах една след друга снимките до себе си, връщах се отново към първите. Те бяха номерирани. Вероятно по реда на приемането им, но той ми бе подал купчинката разбъркана. Гледах в тях и същевременно усещах как моят приятел се наслаждава на глупавия ми вид. А че е бил глупав, глупав е бил, защото човек като мене, който се води прекалено много от чувствата си, винаги в подобни случаи несъзнателно очаква да види нещо близко и понятно.

— Това не са твоите йероглифи — рече той насмешливо и аз престанах да се взирам в неразгадаемите знаци.

Но се ядосах на неговия прекален скептицизъм по отношение на човешките възможности. Тия знаци, дошли от един друг свят, ако не амбиция към съревнование с него предизвикваха поне уважение към себе си. А у моя приятел, както обикновено, не се забелязваше нито едното, нито другото. Мен, лаика, чиито познания за Вселената не надхвърляха кой знае колко познанията на милите на сърцето ми египтяни, асировавилонци и финикийци, естествено, ме изпълваха само с благоговение. И аз приех с разтреперани пръсти увеличената снимка на живеещото под друго слънце същество, която той ми подаде допълнително, като последна.

Върху тъмния, почти черен фон на фотоплаката се открояваше белезникав силует. Не ми приличаше на нищо, колкото и да напрягах мозъка си за някаква аналогия. И това ако е портрет! Но все пак като че ли имаше нещо като крайници, които също бяха четири, и нещо като глава. Усмихнах се неволно, защото изведнъж реших, че това би могло всъщност да бъде и портретът на човек, нарисуван от някой от нашите земни художници-абстракционисти. От двете страни на „съществото“ също имаше знаци. Те ми се сториха неочаквано познати, ала не можеше и да бъде другояче, след като половин час бях ги разглеждал по другите снимки.

Заех се с кафето си, станало неприятно студено, но очите ми непрекъснато се отплесваха към снимката със „съществото“. Бях я поставил на половин метър пред себе си, така че всеки миг да мога да я обхвана с поглед. Имах си такъв навик, пък и други мои колеги го практикуват — когато някой стар надпис ни затруднява, поставяме го на видно място, а вътрешно се стараем да се отдалечим от него и само от време на време изведнъж „се връщаме“, сякаш искаме да го изненадаме точно в мига, когато той, необезпокояван от нищо, сам разкрива тайните си. На пръв поглед тия игри с ръкописите като с тайнствени живи същества, които трябва да бъдат надхитрени, изглеждат смешни, но много често дават отличен резултат. Питайте когото и да е от разшифровчиците не само на древните текстове, но и в контраразузнаването, те ще го потвърдят. Защото тоя метод всъщност не е нищо друго освен един начин да освобождаваме ония асоциации, заседнали някъде из паметта ни, които при напрегната работа на мозъчната кора и при концентрацията не винаги се съгласяват да се появят.

— При това не знаем дали изобщо записът е верен — обади се равнодушният глас на моя астроном. — Възможни са всякакви деформации по тоя дълъг път.

Унесен в мислите си, аз сръбнах звучно от кафето, примляснах от неговата студенина и неочаквано един глас вътре в мене рече: „Нарича се Еа“.

Едва не подскочих. Какво беше това? Откъде дойде? Огледах се, почти плахо спрях погледа си върху „съществото“. А гласът в мен отново се обади: „Нарича се Еа“. Трябва да съм пребледнял, защото приятелят ми запита:

— Какво ти стана?

Не отговорих, понеже с някакъв мистичен страх продължавах да чета на снимката: нарича се Еа, нарича се Еа, нарича се Еа…

— Нарича се Еа.

— Какво? Какво?

— Нарича се Еа — прошепнах аз и посочих с разтреперан показалец „съществото“. — Нарича се Еа. Тука го пише.

— Не ти е добре — каза той. — Пътуването изглежда…

И посегна да прибере фотографиите.

— Чакай! — изревах аз.

Грабнах снопчето снимки и бясно ги заобръшах. Не! Нищо! Пълна безсмислица! Сигурно не съм добре. „Нарича се Еа…“ Но да! Нарича се Еа! Двата знака пред главоподобния край на „съществото“ бяха съвсем различни от тия на другите снимки и упорито твърдяха: „Нарича се Еа“. Разтърках с длан лицето си така силно, че то изтръпна. Станах, отидох до прозореца, погледнах антените, върнах се и съвсем спокойно прочетох: „Нарича се Еа“. И вече знаех защо го прочетох така. Бяха шумерски клинописни фигури, които на древноакадски език ми казваха: Нарича се Еа. Прехвърлих погледа си от другата страна на „съществото“, където имаше по-голям ред от същите знаци, и отново съвсем лесно прочетох: „…и ги научил да строят канали, да напояват земята, да правят мотики, да отрязват от камъка и дървото себе си.“ Прочетох го два, три пъти, а в гърдите ми бе станало като в хладилник студено. Попитах: