Любен Дилов - Моят странен приятел — астрономът

„…и ги научили да строят канали да напояват земята, да правят мотики, да отрязват от камъка и дървото себе си, да познават пътя на звездите, а неговите ученици искали да станат богове и той искал да остане още, за да ги научи… но тогава им съобщили страшното… (Следваха абсолютно чужди на всяка земна реч думи) …и всички се върнали, като обещали на учениците пак да дойдат… (Писмото се прекъсваше ту от липсващи думи, ту от някакви дребни непознати знаци, които може би заместваха липсващата в шумерското писмо пунктуация) …и никой не се върнал, защото (Непозната дума!) …от страшните… те дойдоха преди шест хиляди и двеста и петдесет земни въртения по… (Непозната дума, вероятно име на звезда. А в цифрата не бях сигурен, защото за пръв път виждах толкова голяма цифра, изразена само с шумерското триъгълниче и клинче) …и направили нас роби… както Еа бил на земята… аз син на сина на сина на Еа… всичко донесено скрих и научих словото на Земята и говоря скрит… на (Непознати думи!) …от страшните… убили… и направили нас роби… също на Земята… аз син на сина на сина на Еа…“

Тук текстът се прекъсна за няколко секунди, за да изпълни отново екрана на телевизора с един покъртителен призив:

„…хора от акад и шумер и хети, които знаете Еа… ако вече сте се научили и можете да пътувате между звездите… при нас ни помогнете… от страшните… аз всичко ви разказвам, нашето слово научете… елате…“

И следваха отново върволиците орионски знаци. Те навярно съобщаваха на нас, земните жители, ония необходими сведения, които не можеха да се изразят с оскъдните средства на езика на човечеството отпреди седем хилядолетия, когато Еа е бродел с другарите си между хората. После неочаквано изчезнаха заедно с кроткото и безразлично зумтене на телерекординга и около нас настъпи тишина, такава тишина, че ми се стори да чувам пращенето на собствените си мозъчни биотокове, които опияняваха съзнанието ми с прозрението на десетки неща, озадачавали ме в моите пътувания из далечния живот на египтяните, на асировавилонците и техните предтечи от Шумер и Акад. Да, мислех аз, добрият и мъдър бог Еа, както го наричаха в преданията си, и когото те значи не бяха измислили! И когото толкова са почитали! Той ги е учил да бъдат мъдри и добри и е искал да остане още на Земята заедно с другарите си, които сигурно са били учители пък на съседните народи в Африка и предна Азия, за да станат хората като тях. Но се е случило „страшното“… какво ли е то? И той трябвало да си отиде. А неговите ученици съвсем не станали като него. Те го обявили за бог, а себе си за… жреци и са използували получените знания, за да поробват себеподобните си… И си мислех още за целия ход на човешката история, в който познанието е трябвало непрекъснато да воюва за собствената си свобода. И за десетки неща още мислех едновременно, и щях още за десетки други да мисля, забравил всичко около себе си, ако изведнъж гласът на моя приятел не бе ме върнал на мястото ми в креслото пред телевизионния екран, край замлъкналия телерекординг. Беше неузнаваем тоя глас!

— Слушай! — викаше той, дрезгав и вибриращ. — Та това е… това е чудовищно!

„Кое? — попитах аз, но не изразих гласно думите си. — Това ли, че и някъде другаде във Вселената има същества, конто използуват превъзходството си в познанието, за да превръщат други същества в свои роби?“

— Слушай — повтори той по-тихо, но по-дрезгаво. — Та не разбираш ли? Едно същество там някъде… иска от нас помощ, а ние не можем… Това е… това е… Ужасно!

Аз едва сега се откъснах окончателно от мислите си и видях, че ръцете му трепереха, че очите му горяха възбудено и дори винаги бледите му страни бяха обагрени от трескавите пламъци на едно трагично преживяване. И някакво бурно чувство ме накара да се изправя и да разтворя прегръдката си за тоя мой странен приятел, който не признаваше никакви нравствени цели пред човечеството и неговото съзнание, но в този миг бе готов да заплаче от мъка и от безсилието, че не може да полети веднага към онова безумно отдалечено съзвездие, за да отнесе там нашата земна, човешка правда, извоювана с толкова страдания.

За пръв път през живота си го прегърнах, а той, врагът на сантименталностите, не се възпротиви, защото сигурно си мислеше в този миг за оня син на сина на сина на Еа, който жадуваше неговата прегръдка.

© 1964 Любен Дилов

Сканиране и разпознаване: Мандор, 2001

Източник: http://sfbg.us