Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Но какво ви дава основание да се безпокоите. Може би, извинявайте…, да е с компания, с някой приятел?…

— Не. Щеше непременно да ми се обади, да ме предупреди. Нещо се е случило с Мишел.

— Нищо ли не ви е направило впечатление напоследък, някои симптоми, които биха могли да ни насочат?

— Уви!… — вдигна рамене Ноумен. — Нищо.

— Добре. Ще направим, каквото е по силите ни. Но ще трябва да прегледаме стаята й.

— Да, разбира се, заповядайте, сега ще ви заведа.

Цялата група, водена от Ноумен, премина в съседната стая. Там започнаха методичен оглед на гардероба, куфарите, банята. Ковачев извади от чекмеджето на гардероба комплекти мъжко бельо и няколко чифта чорапи и ги показа на Ноумен.

— Тези вещи познати ли са ви?

— Да, разбира се, мои са. — Ноумен ги прибра. — Случайно са попаднали тук.

— А сега — каза Ковачев — да преминем във вашата стая.

И се обърна към единия оперативен работник:

— А вие, Петров, останете за сега тук.

— Но какво може да ви интересува там? — запита Ноумен. Напоследък тя дори не е влизала…

— Уверявам ви, налага се. Преди да започнем издирването, длъжни сме да проверим навсякъде, където може да са останали навеждащи следи.

Въпреки скритото неудоволствие Ноумен ги поведе назад към своята стая. И там започнаха да оглеждат помещението, макар и не така внимателно. Ковачев се зае с гардероба. Вътре, в едно от чекмеджетата, видя голяма кутия със сапуни. Ноумен беше надвиснал над него и следеше какво прави, сякаш бдеше да не му откраднат нещо. В този момент вратата на стаята се отвори рязко, без да се почука, без да се изчака. Ноумен блъсна чекмеджето и затвори гардероба. В стаята влязоха вчерашните му гости — Вирджиния Ли и Джек Джексън. Те видимо се стъписаха, като видяха толкова хора.

— Кои са тези? — запита Ли.

— От българската полиция — отвърна й Ноумен. — От снощи Мишел е изчезнала.

Като чу „българската полиция“, Джексън направи движение, сякаш искаше да извади пистолет изпод мишницата си, но се овладя навреме и пъхна ръцете си в джобовете на сакото.

— Изчезнала! — продължи Ли, без да обръща внимание на останалите, сякаш те не съществуваха. — Що за комедия?

Помощниците на Ковачев забелязаха агресивното поведение на двамата неканени гости и особено на горилоподобния Джексън и без да ги приближават, застанаха в удобни за действие позиции, в полукръг около центъра на стаята. Тази им маневра не убягна от погледа на Джексън и той вместо да се смути, се притаи, сякаш се готвеше за атака. Ковачев се приближи към жената. Всички го гледаха напрегнато.

На каква дързост можеше сега да се реши тази горила без никакво предизвикателство? Да стреля? Да го удари? Нима той, който и да е, би си го позволил там, в своята страна, към тяхната полиция? Или може би си въобразява, че там не бива, опасно е, а тук може, тук е село без кучета! Впрочем, само да не покаже страх, дори намек за уплашване!

— А вие, мисис, коя сте и какво търсите тук?

— Ние пак ще дойдем — каза жената на Ноумен, сякаш не бе чула Ковачев. — Хайде, Джек!

Ковачев я приближи още повече.

— Вас питах!

Джексън също се бе приближил и спря грубо Ковачев с ръка.

— Гледай си работата!

Двамата оперативни работници, готови да се намесят, също се бяха приближили, но Ковачев ги спря с жест. Ли и Джексън излязоха.

Денят премина напрегнато и за двамата. Ковачев особено се измъчи с експертите по диамантите — не беше лесно да събереш и да накараш да работят в този чудесен неделен ден бижутерите и банковите служители. И когато надвечер, обиколил доста учреждения и още повече хотели, най-после се добра до „техния“ кабинет, завари там генерала да разговаря и да командува по двата телефона. Въпреки че беше по тънка риза с къси ръкави, изглеждаше крайно изморен.

— Като че ли в дън земя се е провалила тази Мишел Ноумен. Никъде нито диря от нея. Всички гранични пунктове са предупредени. Макар че колата им е на паркинга. Наредил съм да я спрат, ако се покаже. Сега поне имаме някакво основание да я задържим, нали баща й се безпокои за нея и търси помощ от нас. Вие как мислите, кога сме я изтървали?

— В момента, когато Кръстев е тръгнал подир непознатия мъж. Около десет минути стаята на Мишел е останала без наблюдение.

— Така ще да е. А вие с какво ще се похвалите?

Ковачев се усмихна лукаво, извади от джоба си бяла торбичка и изсипа съдържанието й на масата. По гладката повърхност небрежно се попиляха много диаманти.