Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Е? — запита привидно спокоен Марков, но и той бе изживял напрежението, докато бе наблюдавал действията на колегата си.

— Извадих го. Във вестника е увито онова, за което ви казах, че е изчезнало от стаята на Маман.

— Не думайте!

— Е…, само половината. Не съм го разпарял, но на пипане ясно личи, че вътре е онова, за което пишат вестниците. Правилно ли постъпих, като върнах пакета в кошчето?

— Разбира се, нали трябва да видим кой ще дойде да го прибере.

Марков вдигна слушалката на радиотелефона, за да даде нарежданията си.

27 юли, неделя

На другия ден сутринта в окръжното управление, за разлика от много други учреждения в града, беше многолюдно и шумно, сякаш не беше празник. Марков и Ковачев преглеждаха донесенията на различните групи от наблюдението.

Скоро след като бе оставил тъй лекомислено диамантите в кошчето и се бе прибрал в стаята си Ноумен бил посетен от мъж и жена. Мъжът бил с тъмна къдрава коса, едър, приличал на боксьор професионалист или на „горила“, с квадратна челюст. Жената — около 30-годишна платиненоруса блондинка, с много красиво лице и синкавосиви очи на есесовска, надзирателка от концлагер.

— Коя ли е тази хубавица и какъв ли е горилоподобният й компаньон? — каза Марков, като разглеждаше фотографиите им.

— Какви други може да бъдат освен от същата мафия. По-важно е за какво се появиха тъй внезапно. Впрочем, дали това не са представителите на дон Бонифацио, които са натоварени от него да приберат диамантите?

— Да, диамантите, които кой знае защо бяха хвърлени в кошчето.

— Само половината, другарю генерал!

— Дори и половината. Забележете, че Ноумен ги изхвърли броени минути, така да се каже, преди появата на тия двамата. Изглежда, колкото и милиони да струват диамантите, по му е било важно да не ги намерят у него.

— Явно цени живота си за повече от десет милиона долара. Но не мога да разбера защо все пак не ги скри някъде, където ще може да си ги вземе обратно, а ги изхвърли в буквалния смисъл на думата „на боклука“? — Ковачев се замисли за миг, после продължи. — Има един разказ от По. Там едни политикан крие много важно писмо, като го оставя на най-видно място на бюрото си. Може и Ноумен да е постъпил по тази логика. А после нещо да му е попречило да си прибере пакета. Или след посещението на двамата да се е уплашил.

— Може — каза намусено Марков. — А кои са те?

— Вирджиния Ли. От Щатите. Пристигнала вчера от Турция. В една кола с Джек Джексън. Отседнали са в хотел „Мимоза“. Да не са това Динго и Мери…, спомняте ли си?

— Как да не помня. „Динго и Мери през Турция. Маман.“ Може и те да са.

Ковачев отключи и извади от касата увития във вестник пакет.

До кошчето никой не се бе доближавал. Само късно вечерта някакъв мъж, излизащ от бирарията, запалил последна цигара и хвърлил в него празната кутия. А на сутринта, вече по светло, се появила жената от службата по чистотата. Тя изсипала съдържанието на кошчето в кофата, която носела, без да се интересува от увитото във вестника. Прибрала съдържанието на още едно кошче и след това изсипала кофата си в големия контейнер за отпадъци, разположен на стотина метра по-далеч по шосето. Заедно с нея изместили позицията си и двамата оперативни работници. Скоро след това се появил и камионът, който събира сметта. В момента, когато поставяли контейнера на апарата за обръщане, за голяма изненада на работниците от чистотата из храстите изскочили двама мъже, показали набързо някакви удостоверения, поровили из контейнера и измъкнали оттам нещо, увито във вестник.

— Говорих с Пенчев — каза Ковачев, като изсипа пред Марков на масата купчина диаманти. — Като видели да пристига камионът, изстинали. Не знаели какво да правят. Ако се намесят, ще се издадат, ако пасуват, върви после дири пакета на градското бунище. Пък и по това време нямало с кого да се посъветват по радиото.

— Правилно са постъпили — отсече Марков. — Я дайте да видя тия джамчета!

— Тия джамчета, както благоволихте да ги назовете, другарю генерал, трябва да струват около девет милиона долара!

— Хм. И той ги хвърли в кошчето! Непонятно! А къде ли е другата половина?

— Все пак не мога да повярвам, че Ноумен просто ги е изхвърлил. Сигурно ги е оставил, за да ги прибере оттам някой.

— Който е трябвало да се яви час по-скоро след него, а не да оставя такива ценности на произвола на съдбата.

— Да, но може да е забелязал нашите и да не се е решил.

— Когато в кошчето има девет милиона, ще се реши като поп, къде ще ходи. Не, тук нещо не е, както трябва. Дали все пак, въпреки очевидната логика, нашите момчета не са сбъркали, като са ги прибрали?