Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

В София благодарение на отличната (би могло да се каже възторжена) атестация от видинското предприятие и главно защото специалистите по ремонт на научна апаратура (колкото сложна, толкова и разнообразна, нестандартна) са дефицитни, бил веднага назначен. И не сбъркали, попаднали, както се казва, на изключителна комбинация на златни ръце с умна глава. Цехът, който преди него много бил затруднен с ремонта на научната апаратура (а за изпълнението на плана той е особено изгоден!), сега си отдъхнал. Нямало уред, който да му се опре. И завалели повишения, премиални, награди. Редовно го избирали за член на ръководството на профдружеството — ту касиер, ту по културно-масовата работа. Макар и безпартиен, смятали да го предлагат за председател на профдружеството.

Тези подробности Консулов узна по-късно, вече от партийния секретар на клона. Опитът го беше научил да не се доверява сляпо на никого, та бил той и секретар на първична партийна организация. И те са хора, всякакви се случват — и кариеристи, и бърборковци. Едва ли можеше да се изведе правилото „каквато партийната организация, такъв и секретарят й“, но предпазливостта винаги бе уместна. За камуфлаж Консулов бе прегледал още няколко дела и основната тежест на разговора им мина „на празен ход“, около лицата, които не го интересуваха. И едва когато секретарят спечели доверието му той се реши да подхвърли и за Петров. Секретарят беше от старата гвардия, от активните борци, и сигурно разбираше от фина механика много по-малко, отколкото от човешки характери. Един такъв навъсен, неприветлив, пестелив на думи. Можеше да му се вярва, че с никого няма да сподели съдържанието на разговора им.

— Това е най-добрият специалист и най-добрият човек в нашето предприятие — каза в заключение секретарят и добави: — И то по всички параметри.

Не по-малко склопен да го хвали бе и милиционерският квартален отговорник. Той възхваляваше и тихия му нрав, и необикновената му отзивчивост и доброта, и че едва ли не единствен той дава безропотно и винаги нощните наряди по охраната. Като слушаше хвалебствията на капитана, Консулов имаше чувството, че са му дали да изяде буркан, пълен с конфитюр.

За жена му отзивите не бяха чак толкова суперлативни. Според кварталния отговорник, тя била много свита и мълчалива жена, гледала накриво хората, чуждеела се от съседките и особено след смъртта на първия си съпруг почти престанала да разговаря с всички. И на отечественофронтовските събрания не ходела, за разлика от Петров. Но главното, което очевидно настройваше капитана против кака Ева, беше нейната религиозност — била фанатична протестантка от сектата на адвентистите, от тия, дето очаквали второто пришествие на Христос и страшния съд. Редовно посещавала всяка събота църквата на „Седмия ден“. Рязката промяна, според сведенията на кварталния отговорник (почерпени от най-осведомените съседки!), у кака Ева настъпила след трагичната смърт на първия й съпруг — алкохолик, когото трамваят прегазил на улица „Граф Игнатиев“ в пияно състояние. Същите съседи разправяли, че след като се омъжила повторно за другаря Петров, Ева малко се поочовечила, но останала все така навъсена и неразговорлива.

Неколкодневното наблюдение вече показа удивителния ред в живота на тази позастаряваща съпружеска двойка. Сутрин той излизаше в седем и половина. От 8.00 до 16.30 беше неотлъчно на работа. През това време жена му или готвеше, или кой знае с какво се занимаваше, но никога не излизаше извън къщата им. Някои покупки правеше той сутрин, преди да отиде на работа, или тя, след като той се върнеше. Вечер гледаха телевизия. И така всеки работен ден. В събота тя ходеше най-редовно на църквата си, а той седеше в къщи или се занимаваше с малката, по удивително добре подредена и поддържана градина. Колата ползуваше понякога сам, в неделя излизаше да се разходи извън града.

Щом започна наблюдението на Петров, веднага бе получено и разрешение за прослушване на телефона му. Но и то не даде никакви резултати. Нито Петров, а още по-малко жена му звъняха някому. На тях също никой не звънеше, освен когато се случеше някой да сгреши. Непонятно беше защо при това положение поддържаха телефонния си пост? Той, впрочем, беше „наследство“, останало от първия съпруг, и досега в указателя се водеше на неговото име.

25 юли, петък

Генерал Марков пристигна в почивната станция малко преди вечеря. На летището го посрещна Ковачев. Но нито в колата, нито докато вечеряха отвориха дума за работата. Едва на раздяла Марков въведе полковника в така наречения генералски апартамент, който му бяха отредили в почивната станция. И там му предаде един пакет.