Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

С Ковачев положението беше много по-ясно и по-просто. Това беше един високо културен, образован и интелигентен човек — три качества, които Консулов не притежаваше в достатъчна степен, но които ценеше над всичко. Той не понасяше да се подчинява на хора, за които не беше убеден, че го превъзхождат, особено с интелектуалните си качества. И не се примиряваше с това, че обикновено, поне според него, началствата му бяха именно такива, както казваше той — недостига на мозъчни гънки компенсираха с повече звезди. Това му създаваше много неприятности в службата. Но той нито се плашеше от тях — беше им свикнал, — нито ги отбягваше. Но някъде в дъното на съзнанието си бе притаил надеждата, че ще се падне и на него да работи с началство по негов вкус. Май че този път бе сполучил.

Затова, щом като се наобядва солидно след разходката дойде и апетитът, — отби се в министерството. Секретарката му каза, че генерал Марков обядва в столовата, но скоро ще си дойде. И наистина след няколко минути се появи маститата му фигура с голямата глава и рошава, вече побеляла коса, с тежкото дишане на човек, страдащ или от сърце, или от емфизем, а най-вероятно и от двете. Но който въпреки всичко продължава да пуши, и то без да се ограничава.

Щом го зърна, Марков му се усмихна, викна му „Влизай, юначе!“ и без да го изчака, сам влезе в кабинета си.

Веднага затвори двойната врата зад себе си, Консулов зина да доложи, но Марков го спря.

— Чакайте, чакайте! Щом сте дошли толкова рано, ще трябва да присъствувате на церемонията по варенето на кафето. Ограничил съм се, пия само по две, сутрин и следобед, при започване на работата. При моето кръвно и те ми са много, но затова пък си ги правя сам. Ако ще е наслада, да е от собствените ми ръце.

С обиграни, ловки движения Марков напълни кафеварката, добре я натъпка, наля й вода и я включи да заври. След това запали, седна на канапето до Консулов, тупна го по коляното и каза:

— Вие трябваше да се явите чак утре сутринта. Какво сте се разбързали? Да не сте се скарали нещо с жената?

— Не съм женен, другарю генерал. Ей така, доскуча ми да чакам до утре сутринта и се явих. Може нещо да притрябвам.

— Ергенче, а. Като мене, значи. Разбирам ви. Само че вие имате още време, а моето мина…

— Време имам, желание нямам.

— Хм. И за какво сте дошъл?

— Да получа нарежданията ви, някаква задача.

— Затрябвали са ви моите нареждания, колкото на куче велосипед. Вие какво, при мене ли искате да останете?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Дали не търсите началник добряк, а? Доколкото знам, такава слава ми се носи.

— Справедлив началник търся, а не добряк.

— Справедлив. Много ви се е приискало. И аз, откакто съм се пръкнал, все справедливост търся, но повече бой съм получавал. То търсенето на тая дефицитна стока е свързано с много неприятности, слушайте мене.

През това време кафето бе станало. Марков го разля в две чаени чаши.

— Не се правя на кафански интелектуалец — каза генералът, — но захарта наистина разваля вкуса му.

— И аз съм на същото мнение — добави Консулов.

— Вие нещо да не ми се подмазвате? На погрешен път сте, ако има такова нещо. Не ги обичам аз тия работи.

— Ако знаехте колко аз не ги обичам, сигурно нямаше да ме вземете.

— Я не ставайте дързък!

И след няколко апетитни сръбвания добави:

— Хайде, нали обичам рисковете, нека опитаме. Без туй Минев се отърва от вас, защо да не се възползуваме от случая. Пък като свършим тая история, ще решим за по-нататък.

— За начало шофьорчето ли ще ми възложите? — запита Консулов.

— Ха, късно живеете, капитане. Пешо замина със самолета в 10 и 15 за Варна. Сега трябва да се излежава у дома си.

— А куфарът?

— Никакво внимание на куфара от негова страна. Явно задачата му е била само да го остави. Половин час след като той напусна гарата се появи един тип. Отиде направо към касетка А–34 и без да се замисли, набра шифъра и взе куфара. Те това е!

Консулов не бе очаквал именно такава и толкова бърза развръзка. Макар че не изключваше и подобен вариант.

— Но откъде е знаел този, новият, коя е касетката, какъв е шифърът. Петков с никого не се срещна, с никого не говори. Как е успял да му съобщи?

— Възможности разни. Но не това сега е същественото. Важното е, че знаем у кого е сега куфарът.

— Узнахте?!

— А вие как мислите. Другарят Петров взе куфара, Георги Михайлов Петров. Живее на улица „Бреза“ номер 9. Това е една уличка в Лозенец. И къщичката му е малка, едноетажна, с таван. В нея живее сам с жена си Евлампия Благовестова с девича фамилия Босилкова, но повече известна в махалата като кака Ева. Има и лека кола, едно тъмносиньо жигули, с което се появи на гарата, софийски номер АГ 03 72. А номерът на телефона му е 61–13–11. И работи в едно, знам го… и съм патил от него, но чакай пак да надзърна — Марков разтвори тънката папка на бюрото си. — Да, в Гъ Дъ Къ БУМКъПъ, нещо, което даже нашите от техническия отдел не могат да разшифроват. В клона им „Фина механика“, в цеха за поправка на научна апаратура. И не ме питайте повече за него. Това е, друго не зная. То, другото де, ще бъде вашата задача. Свържете се с другарите от наблюдението, но не им се месете в работата. Общо за техните и вашите резултати ще ми докладвате всеки ден.