Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Този път вие улучихте. Аз съм готов да ви кажа истината, но… при едно условие.

— Какво е то? Кажете го!

— Е, не избързвайте. Условието, противно на практиката, ще поставя на края.

— Не рискувате ли?

— Нали играем честна игра. Пък и… — О’Конър се усмихна дружелюбно и пипна главата си — без риск не може. И не си въобразявайте, че сте ме трогнали. Животът ме е научил да не се трогвам от полицаи, били те дори комунистически! Главата…, на ударената ми глава трябва да благодарите… Колкото и да е дебела, вие сте прав, следващия път може и да не издържи. А аз много държа на главата си, едничка ми е. Мисля, че ще разберете чувствата ми…

— Напълно, бъдете спокоен. А вашите, ирландските глави апропо наистина ли са толкова яки?

— Така разправят. Лично аз за първи път я пробвам. Но уверен съм, че ако бях видял кой е там, в стаята, черепът ми, въпреки че е реномирана марка, едва ли щеше да издържи. И така, можем да започнем нашия мъжки разговор. Как предпочитате, да отговарям на вашите въпроси или сам да разкажа, каквото зная?

— Разбира се, да разкажете вие. Това ще бъде едно удоволствие за мене. Пък ако стане нужда, добър е господ и време имаме, после ще ви питам и аз.

— Съгласен. Да започнем тогава с целта на моето пристигане тук. Не е за да се къпя в морето ви. И нека това не ви обижда. А за да получа сто хиляди долара. Не се плашете, не от вас, а от дирекцията на Националния музей. Вие вече се досещате за какво?

Но по лицето на Ковачев той веднага прочете, че полковникът и хабер си няма за какво може Националният музей да изплати на един адвокат сто хиляди долара.

— Как!? Нима вашите вестници не са писали!?

— Приемете, че не са писали. Разказвайте така, сякаш аз нищо не знам.

— Но за това всички знаят! Впрочем добре. Преди две седмици, на десети, около полунощ от Националния музей във Вашингтон беше ограбена колекцията най-ценни диаманти. Един от охраната на музея бе убит и един от нападателите остана да лежи на тротоара. Ужасен скандал! Не само защото колекцията се оценява на няколко десетки милиона долара, но и защото с този дързък грабеж нацията се почувствува ограбена с нещо уникално, бе посегнато върху честта й. Обявена бе награда от десет хиляди долара за всеки, който даде някакво полезно сведение следа, и сто хиляди долара за онзи, който посочи къде са диамантите.

— И вие знаете? — запита го Ковачев.

— Знам. Те са тук, у вас. Донесли са ги Едълайн Мелвил и Дейвид Маклорънс, тоест Маман и Морти. Вероятно ще питате как съм узнал. То е малко сложно и необикновено. Накратко, каза ми един мой клиент. По-точно, получих от него писмо. Получих го след смъртта му! Той е, който остана да лежи на тротоара пред музея. Какво да се прави. Аз съм начинаещ адвокат, никой от концерните още не ме е поканил за главен юрисконсулт. Като няма акули, работя с дребните рибки, които невинаги имат долари да си заплатят. Ей така, за пъблисити! Такъв беше и този случай. Бях му помогнал да се откачи веднъж. И той за благодарност ми съобщи, но така че да издаде тайната на гангстерите само когато вече няма да е между тях. В писмото пишеше, че диамантите ще бъдат скрити за известно време в морския курорт „Златните пясъци“ на България, че ще ги носят Мортимър Харисън, който в Атина за маскиране на следите ще вземе паспорта на друг гангстер, на Дейвид Маклорънс, пристигащ от Австралия, заедно с колата му, че с него ще бъде и Маман, бившата любовница на шефа. Това е. И аз реших да си опитам късмета. Събрах всичките пари, които имах, и ви дойдох на гости. Сто хиляди долара са това!

— Защо не съобщихте сведенията, с които разполагате, на полицията?

— Защото, доколкото разбирам от смятане, сто е повече от десет. Защото тогава можеше да разчитам в най-добър случай на десет хиляди долара.

— И какво предприехте, за да получите цялата награда?

— Първо трябваше да намеря Морти, той беше нишката. Диамантите вероятно бяха у Маман, но я охраняваше Морти. А без сигурен тил не смеех да действувам. Започнах да го търся по хотелите. А Морти взе, че катастрофира.

— Защо тогава не известихте полицията?

— Вас?

— Ами… ако не нас, то посолството си.

— Предпочитах да действувам по-сигурно. Тя беше останала сама.

— Сама?

— Така мислех.

— Е, и какво предприехте тогава?

— Какво може да предприеме един мъж към една по-застаряваща красавица? Започнах да я ухажвам и тя… въпреки съмненията ми… подаде…

— А резултатът?

— Нима не се досещате! Аз бях в стаята й…