Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Господине! Вие ме обиждате! Аз не мога да позволя това!

— Седнете, мистър Гълиган, седнете. Съвсем не искам да ви обидя. Просто изброявам различните възможности… Но вие няма да отречете, надявам се, че сте влизали тайно в стаята на мисис Мелвил след смъртта и.

— Влизах. Но не тайно! И не за да крада!

— А с каква цел?

Гълиган, който беше послушно седнал, сега видимо се смути, поколеба се.

— Знаете ли…, малко ми е неудобно, но все пак ще ви кажа, като на колега…

— Да, слушам ви.

— Вие, изглежда, не ме разбрахте. Казах, като на колега!

— Значи ли това, че вие принадлежите към Скотланд Ярд.

— Боже опази! Аз съм детектив любител, своего рода колега, колега аматьор, но детектив по призвание.

— Сега разбрах. Радвам се, колега. И какво ще ми кажете?

— Мисис Мелвил е била убита!

— Тя умря от инфаркт.

— Тя беше убита. Така, както и нейният приятел Дейвид Маклорънс.

— Той загина при автомобилна катастрофа. Втората по разпространеност смърт след инфаркта… В Щатите и в Западна Европа във всеки случай.

— Да, разбирам ви, дори ви съчувствувам. Вие като представител на българската полиция сте длъжен да пазите реномето на вашите курорти. Тук няма акули, тук няма никакви опасности, човек може спокойно да прекара почивката си. Нали всички хотели и ресторанти у вас се държавни!

— Това няма нищо общо с тези случаи. Да не искате да кажете, че ние сме в състояние да прикрием две убийства заради доброто име на курортите си? Но вие все пак не отговорихте на въпроса ми. С каква цел сте влизали в стаята на мисис Мелвил?

— За да установя кой я е убил.

— И какво, открихте ли убиеца?

— Това вече е ваша задача. Но нещичко забелязах…

— Слушам ви е най-голям интерес. Всяка помощ, дори и от един колега аматьор, е добре дошла за нас.

— Това ме ласкае. И така, убиецът не е българин, той е някой от гостите ви, чужденец. Освен това той е нервен, властен, бих казал, сатрап. Може би дори грубиян. Въобще… крайно неприятен човек. Но глупав. Това е добре, че е глупав. Ще ви улесни при разкриването на престъплението.

Ковачев го заслуша с неподправен интерес. Само как уверено описваше убиеца! Кого ли имаше пред вид? Вживял се напълно в ролята на доброжелателен колега, той го запита:

— А бихте ли ни казали нещо за външния му вид, нещо, по което той може да бъде разпознат?

— Разбира се — отвърна без колебание Гълиган. И той се бе не по-слабо вживял в ролята на Шерлок Холмс. — Не е млад. Във всеки случай над четиридесетте. Вероятно дребен на ръст. Слаб. Търсете го между ниските, съсухрените мъже с жълтеникав, болезнен цвят на лицето, които пушат скъпи английски цигари…

Дали Гълиган не намекваше за стария Ноумен, ако това толкова точно описание можеше да се нарече намек? Тази възможност заслужаваше веднага да бъде проверена.

— Хм… Поразително! А вие познавате ли такъв човек?

— Разбира се, не. Иначе направо бих назовал името му.

Гледай ти! Наистина не знае, не се сеща или не иска да спомене името му?

— А бихте ли ни казали как този дребен и глупав грубиян е убил мисис Мелвил?

— Това не знам.

— А защо я е убил?

— Също не знам.

— Та вие, колега, не знаете най-важното!

— При едно убийство най-важното винаги е самият убиец. Запомнете това от мене! Заловете го по моето описание и той ще ви разкаже останалото.

— Съгласих се с вас. Остава само да ми кажете как сте съставили този тъй пълен словесен портрет на убиеца.

— Всъщност…

Гълиган за малко се замисли, сякаш се колебаеше.

— Не би трябвало да ви казвам, това е моя лична професионална тайна… Но на вас като на колега и преди всичко в интереса на правдата и истината… Пък и… симпатичен сте ми!

— Сърдечно благодаря за добрите чувства и намерения!

Гълиган извади с тайнствен вид един плик от джоба на сакото си и го полюля пред очите на Ковачев, както се размахва мишка, хваната за опашката, пред очите на някой котарак.

— Ето! Ето къде е истинският портрет на убиеца! Погледнете го! Дайте лист, дайте един чист бял лист!

Ковачев извади от бюрото лист хартия и го положи на масата. Той вече се беше сетил какъв „портрет“ ще му покажат. А Гълиган с жест на фокусник изсипа съдържанието на плика — три угарки от цигари без филтър и малко пепел.

— Хм…, значи това е портретът на убиеца, а?…

— Има два вида прояви на човека — започна наставнически Гълиган. — Такива, които той постоянно контролира, направлява с ума си, като говоренето например, и такива, които поради своята малозначителност убягват от вниманието му. Най-характерната и най-разпространената сред неконтролираните прояви несъмнено е пушенето. Затова аз съм се специализирал тъкмо в изследване на останките от пушенето, пепелта и преди всичко угарките, фасовете. Дори събирам материал за малка монография: „Въведение към фасологията“. С помощта на тази най-нова, всъщност създадена от мене, научна дисциплина аз успях да пресъздам не само физическия, но и моралния облик на убиеца. Тези три фаса намерих в стаята на мисис Мелвил. Затова влизах…