Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Да, един или два пъти.

— А за днес бяхте ли се уговорили, очаквахте ли го?

— Не. Но после узнах от администраторката, че ни е търсил, докато сме били на разходка.

— Друг някой да ви е търсил или да сте имали уговорена среща за това време?

— Но моля ви се, как е възможно! Ако бяхме се уговорили, нямаше да излезем да се разхождаме. А дали ни е търсил?… Не ми предадоха.

— Справедливо. Как тогава си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая?

— Ами… влязъл е през вратата на терасата. Това никак не е трудно…, ние сме на партера…

— И все пак странно…, неканен…, през терасата…, дори за един не дотам добре възпитан американец, не мислите ли? Ще се съгласите, обстоятелството, че живеете на партера, не е достатъчно, за да оправдае постъпката на О’Конър. А какво ще кажете за другия?

— Кой друг?

— Вие да не мислите, че О’Конър сам се е ударил по главата?

— Е…, това едва ли. Не. Не мисля.

— Да, малко вероятно е сам човек така качествено да се удари по главата. Тогава?

— Тогава… другият може да е влязъл също през терасата.

— Може, това чертае само едната алтернатива!

— Или през вратата на стаята добави някак машинално Гълиган.

— Преди или след влизането на О’Конър?

— Какво искате да кажете, господине?

— Само изброявам алтернативите. Не ми се вярва да сте влезли заедно.

— Това не. Мога да ви уверя, че го заварих в стаята.

— И какво му казахте, като го заварихте?

— Как си позволявате, господине! Какво може да каже човек на един убит?

— Вие сигурен ли сте, че О’Конър е убит?

— Но той лежеше безжизнен. Нима не е умрял?

— Да се върнем на въпроса ми. Как си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая, влизането му през терасата във ваше отсъствие?

— Ами… сигурно е искал да ни почака…

— Така ли? На тъмно! У нас поне не е прието да се влиза неканен в чужда стая…, освен сред някои определени среди. Нима О’Конър, този адвокат от Ню Йорк, е принадлежал към тия среди?

— Не, не допускам. Впрочем, кой знае, та ние се познаваме толкова отскоро. Пък и янки е…

— Значи, все пак допускате. Кажете тогава с каква цел е влязъл той във ваше отсъствие?

— Не знам, ей богу…, не знам. Пък и… питайте него, ако е жив, искам да кажа. Не знам нито защо може да е влизал, нито кой го е ударил.

— Не мислите ли, че този, който го е ударил, е влязъл в стаята ви със същата цел?

— Каква цел?

— Това вече очаквам вие да ми кажете. С каква цел може някой злонамерено да влезе в чужд дом?

— За да вземе нещо…, за да провери нещо… или за да остави нещо.

— Ето, виждате ли. И какво установихте?

— Нищо не е вземано, нищо не е оставяно… и не мога да си представя какво го е интересувало.

— „Ги“, мистър Гълиган, „ги“, а не „го“ е интересувало. Значи, извършената от вас щателна проверка не даде никакви резултати. Така нали? Сиреч онова нещо, за което двамата са влизали, те не са успели да го вземат…, защото може би не са успели да го намерят.

— Прав сте, така излиза. Макар че не мога да си представя какво може да е това нещо. Тези господа вероятно се заблуждават, че нещото се намира у нас.

— Да се заблуждава единият, разбирам, но и двамата… Не ви ли се струва малко вероятно? Не, те сигурно неслучайно са се решили на това все пак рисковано начинание. Значи, вие твърдите, че у вас няма нищо такова, което би привлякло вниманието на „тези двама господа“?

— Не съм в състояние да предположа какво може да е то. Та ние не притежаваме, пък и не носим със себе си никакви особени ценности.

— А защо мислите, че и двамата влезли са мъже?

— Аз… кога съм казал такова нещо?

— Вие споменахте „тези господа“.

— Странно. Единият е О’Конър. А другият… Макар че едва ли една жена може да нанесе такъв удар.

— Има всякакви жени, мистър Гълиган. Но да оставим това. Щом вие не притежавате особени ценности, „онези господа“ може би са търсили някоя… чужда ценност?

— Чужда! Чия… чужда?

— Очаквам това вие да ми кажете. Ех, мистър Гълиган, не ви ли се струва, че вие по-често ми задавате въпроси, отколкото отговаряте на моите. Съмнявам се дали в Скотланд Ярд са толкова толерантни, но ние не сме Скотланд Ярд и аз мога да ви подскажа някои алтернативи…

— Слушам ви с най-голям интерес, сър…

— На мисис Мелвил например. Не ви ли е предала тя нещо преди смъртта си?

— Какво говорите. Не, разбира се.

— А вие да сте взели нещо от нейната стая след смъртта й?

Гълиган рязко се изправи, поморавял от възмущение.