Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Бавно, сякаш без желание или като човек, който не си е доспал, един от последните от вагона слезе и Петков, пак с черния куфар в една ръка и чантата в другата. Без да се колебае, той се запъти към багажното отделение на гарата. Поогледа доста внимателно касетките и уверено избра една свободна. Положи в нея куфара, набра шифровата комбинация, пусна монетата и затвори вратичката, като се ослуша да чуе изщракването на автомата. След това отиде в бюфета и си поръча две големи баници и купа кисело мляко. Разположи се сам на една маса и заяде с апетит.

Консулов, който тази нощ изпуши почти кутия, бе не по-малко гладен. Но той остана край багажното отделение. Какво трябваше да направи? Разбираше, че сега на него се бе паднало да решава. Но какво?

В службата им е така — могат да минат дни, седмици, понякога месеци, да не споменаваме за години. И нищо! Скука до затъпяване, нервите ти да са яки. И се ядосваш на бездействието си и на безполезността си. И изведнъж, именно изведнъж и най-неочаквано, въпреки дългото чакане, като мълния блясва „случаят“. За секунди ти си длъжен да решиш, да действуваш. И ако не съумееш да уловиш мига, да намериш правилното решение, после ще има да съжаляваш за пропуснатия шанс, да слушаш упреците на началството и на колегите. И то в най-добрия случай, защото… „после“ може и да няма! Изпуснатите секунди може да ти струват живота!

Оставянето на куфара в багажната касетка на гарата несъмнено беше многозначителен факт. Петков не бе го носил от Варна в София, за да постои в касетката и да го върне обратно. С него щеше да се случи нещо. И то сега, може би след секунди! Консулов беше достатъчно опитен и предпазлив и наблюдаваше отдалеч събитията. Той не можа да види номера на касетката (да не говорим за поставянето на шифровата комбинация от вътрешната страна на вратичката!), но точно запомни мястото. Едва по-късно, когато си позволи да запита нещо служителя от багажното отделение, видя, че това е касетка № А–34.

Най-вероятно беше по някое време (след минути, часове или дни) да се появи някой със същия такъв черен куфар, който знае или тепърва ще узнае от Петков шифъра и ще смени куфарите. С една дума, ще се повтори варненската история, но този път не в такси, а на гарата.

Втори вариант (кой знае защо, той изглеждаше на Консулов по-малко вероятен) допускаше непознатият да се появи без втори черен куфар и само да вземе оставения. Сам или… заедно с Петков.

Можеше, разбира се, и Петков да се появи по някое време съвсем сам и да си вземе куфара. Но в този случай не беше ясно защо е необходимо да го оставя в касетката?

А какви възможности имаше Консулов?

В този момент се появи единият от варненските наблюдаващи. Сменил го бе софийският му колега. Слава богу, станаха двама. И възможностите им сякаш се удвоиха. Но това не помогна на Консулов да реши какво трябва да предприеме. Пък и не си позволяваше да позвъни на генерал Марков. „Сам се натисна да идваш в София, а сега не знаеш какво да предприемеш!“ Виж, ако сега в София беше полковник Ковачев, на него може би щеше да позвъни.

Едната, най-простата и най-безотговорна позиция беше да изчака — все някой някога ще дойде и ще прибере куфара. Задачата на момчетата беше да наблюдават. И нека си наблюдават. А ти?

Куфарът сега беше „в ръцете им“. Те можеха с разрешението на прокурора и със съдействието на гаровото началство да отворят касетката и да се запознаят със съдържанието на куфара. Но…

Ако в този момент се появеше Петков?… Е, играта щеше да свърши, щеше да последва разпитът. Пък и това можеше да се избегне лесно. Та нали го следяха, можеше да бъдат предупредени за идването му. Много по-опасно беше, ако внезапно се появеше „другият“, неизвестният, и ги завареше как прибират „неговия“ куфар. Тогава той щеше да се скрие и те просто нямаше да узнаят дали въобще съществува този „друг“, за когото е бил предназначен черният куфар. Да, те можеха сега да пропуснат изключителната възможност да се запознаят със съдържанието на куфара или пък да провалят случая.

Е, ако не се решаваше да пита, то да докладва поне беше длъжен. И позвъни на генерала. Марков, макар и толкова рано, бе вече в кабинета си. След като изслуша мълчаливо Консулов, той, без да се замисля много, отсече:

— Нищо да не предприемате! Само ще наблюдавате. Но най-зорко! Съдържанието не ме интересува чак толкова. Виждали сме какви ли не пратки. Важното е кой ще го вземе. И щом бригадата се попълни, вие сте свободен. И след известно колебание добави: — За днес.