Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

По същото това време, когато флиртът в лодката кой знае защо прекъсна тъй внезапно, на не повече от километър се разигра една друга драма с много по-голямо значение за изясняването на случая. И ако събитията в лодката се бяха развили не според желанията на Чиба, то те все пак му предлагаха и едно предимство — абсолютно алиби.

Стаята на семейство Гълиган се намираше на партерния етаж на един от малките хотели, разположени сред гората. Когато излизаха, те акуратно заключваха вратата и предаваха ключа на администраторката. Но редовно забравяха дори да притворят вратата към терасата. И сега, докато почтените курортисти се разхождаха из алеите на комплекса, водени от слабата надежда да си възстановят апетита за вечерята, някакъв мъж се бе вмъкнал в стаята на семейство Гълиган. И тук благодарение на здрача (а гостът кой знае защо не бе запалил лампата) не беше ясно нито кой е влязъл, нито какво прави там. Дали само оглеждаше обстановката или просто се „мотаеше“, но надникна в гардероба, после под креватите. По всичко личеше, че търси нещо.

По едно време се зачу някакъв подозрителен шум откъм терасата. Мъжът се ослуша и бързо се скри зад една завеса. През отворената врата на терасата влезе крадешком този път Лари О’Конър. Щом се озова в стаята, спря, затаи дъх, започна да се оглежда и да се ослушва дали вътре има някой. След като се увери, че е сам, започна по-свободно да изследва помещението. Отваря и затваря чекмеджетата на малкото бюро, прегледа внимателно двата куфара. Като свърши с тях, премина към гардероба. Отвори го и започна да претърсва дрехите в него. В един момент той съзря (бяха вече запалили лампите из алеите и светлината им, макар и далечна, достигаше до стаята) носовете на чифт мъжки обувки да се подават иззад завесата. „Това просто обувки, оставени тук ли са, или има някой в тях?“ Инстинктивно той посегна да дръпне завесата. Но това беше последната му мисъл. Още миг, и той щеше да види кой го е изпреварил в стаята, но не успя — страхотен удар по главата с някакъв твърд предмет го просна безжизнен на пода. В съзнанието му блесна синьо-бяла светкавица и настъпи мрак. Мъжът излезе иззад завесата, прекрачи го, без да се интересува от състоянието му — уверен в удара си, безразличен жив ли е, — и през терасата си отиде тъй незабелязан, както и бе влязъл.

Не минаха и десетина минути и от същата алея се появиха двамата Гълиган. Но не влязоха през вратата на терасата, а през входа на хотела. Взеха ключа и се понесоха все така подръка из коридора. След по-малко от минута мистър Гълиган тичаше към администраторката и викаше уплашен:

— Мис! Мис! Елате! В стаята намерихме труп! Убит е мистър О’Конър!

Подир него дотича и мисис Гълиган.

25 юли, петък

Не прекалено рано (за да е все още възпитано), но не и вече късно (когато е отишъл на плажа) Ковачев изпрати с една кола Петев, за да покани най-учтиво мистър Гълиган на конфиденциален разговор. Създалата се обстановка благоприятствуваше една непринудена беседа, която, без да се смята за разпит, можеше да позволи на Ковачев да се запознае лично с едно от действуващите лица, и да изясни някои въпроси. Така поне се надяваше. Пък и предлагаше възможност да поупражни своя английски и да го сравни с лондонския на мистър Гълиган.

Петев въведе Гълиган и си излезе.

— Заповядайте, господин Гълиган — посрещна Ковачев госта си до вратата и му предложи едно от креслата. — Седнете.

— Добър ден, сър — усмихна се Гълиган и се настани удобно, като за дълъг и приятелски разговор.

— Поканих ви да ни посетите, за да изясним с ваша помощ някои въпроси.

— Много се радвам. И аз исках да се срещна с представители на българската полиция, но все ме възпираше моята съпруга.

„Ето една жена със здрав разум“ — помисли Ковачев, но каза:

— Така ли. Интересно. Надявам се, ще ми кажете защо сте искали да се срещнете с нас…, след като изясним обстоятелствата около снощния инцидент във вашата стая.

— С най-голямо удоволствие. Бяхме със съпругата ми на разходка и като се прибрахме, аз бях още в коридора, заключвах вратата, изплашеният вик на моята съпруга ме накара да изтичам. На пода лежеше мистър О’Конър, адвокат от Ню Йорк, с когото покойната мисис Мелвил ни запозна неотдавна. След като се убедихме, че е ударен в главата, и двамата изтичахме до администраторката и уведомихме властите за произшествието.

— Посещавал ли ви е друг път О’Конър?