Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Картичката, пусната до Петков от Морти, и това писмо са писани от различни хора. Ако приемем, че писмото го е писал Морти…

— Защо пък да не приемем?

— И аз като вас, другарю генерал, не приемам нищо на вяра.

— Нямаме ли друг текст, писан достоверно от него?

— Не. Но писмото сигурно го е писал все пак той. По листа и по плика има негови отпечатъци, както и по картичката. Пък и съдържанието на писмото е толкова характерно…

— Значи, все пак се потвърждава версията, че някои му е написал оная картичка на български и му я дал само да я пусне. Кой може да е това?

— Ама и вие задавате едни въпроси! Може пък да е „онова мръсно копеле Коко“.

23 юли, сряда

Дните на семейство Гълиган минаваха като по разписание: точно в осем часа закусваха в ресторанта на хотела, точно в девет вече се печаха на плажа, точно в дванайсет си тръгваха и точно в един сядаха на масата да обядват. Пак точно в два си лягаха и поспиваха, както се полага на двама англичани на тяхната възраст, дошли на курорт край Черно море. Те така пунктуално изпълняваха програмата си, че никога не се появяваха преди пет, когато пиеха в близката сладкарница своя чай. Така че у всички наблюдаващи възникваше игривата мисъл да напишат доклада си с индиго — да е готов и за следващия ден.

Но ето че внезапно те за първи път нарушиха железния ход на разписанието си. Вместо да отидат на плажа, те се качиха на тринайсетия етаж на хотел „Интернационал“, намериха етажната камериерка и започнаха с жестове и думи да я убеждават. И тук главното действува що лице беше мистър Гълиган. Заведоха я пред стая 1305 и със знаци започнаха да й обясняват, че искат да влязат вътре. Камериерката упорито отказваше да отключи вратата, като към енергичните си жестове прибави няколко пъти, сякаш те разбираха български:

— Не може! Не разбирате ли! Не бива! Забранено е да се влиза в чужди стаи!

Тогава мистър Гълиган й подаде банкнота. Камериерката възмутено я отблъсна. Подаде й втора. Тя пак отказа да я вземе, опита да си отиде. Но Гълиган я задържа с ръка и й подаде трета банкнота. Чак тогава тя се съгласи. Отключи им вратата и тримата влязоха вътре.

Веднага щом се озоваха в стаята на Мелвил мистър Гълиган започна внимателно да оглежда обстановката, без обаче да докосва нито един предмет. През това време камериерката го наблюдаваше, а мисис Гълиган правеше безрезултатно какви ли не опити да отвлече вниманието и. Мистър Гълиган продължаваше да наднича навсякъде, все без да се докосва до предметите. Извади една голяма лупа и заоглежда с нея. С една дума, старият англичанин изцяло изигра мизансцена „Шерлок Холмс прави оглед на местопрестъплението“. Но пепелницата привлече с особена сила вниманието му. В нея имаше три угарки. След старателното им проучване с лупата той грижливо прибра в едни плик пепелта, а в друг — трите угарки. Това бяха единствените предмети, до които се докосна, които си позволи да вземе. Те явно му бяха достатъчни. След това и тримата излязоха от стаята, а камериерката я заключи.

Веднага щом научи за тази акция на семейство Гълиган генерал Марков събра групата и ги запозна с доклада на камериерката.

— Добре все пак, че поставихме оперативен работник на етажа. Виолета Радева, от варненското управление. Като камериерка — заключи той. — Само че не бива да се ловим на евтините му номера, дето се прави на смахнат или, по-точно, на Шерлок Холмс. Поведението му може да е планомерен камуфлаж. Забележете как те, невинната стара двойка, са непрестанно, както сега обичат да казват журналистите, съпричастни в тази история. Разглежда всичко с лупа, прибира фасове, а може целта на посещението му да е била съвсем друга. Например да провери дали определен знак е на мястото си. Или кой знае какво. Този тип все по-малко ми харесва, прекалено дръзко се вре там, дето не му е мястото.

След кратка пауза се обади Ковачев:

— Бих желал да споделя нещо с вас, нещо, което ми се хвърли в очи, макар че… може и да не означава нищо…

— Казвайте, слушаме ви.

— Мелвил не се е докосвала до сапунчетата, които оставя в банята „Балкантурист“. Ползувала е свой, „Нина Ричи“.

— Одобрявам. И аз не бих ги използувал, ако имах от прочутите „Нина Ричи“.

— Един калъп, наченат над ваната, и още пет в куфара й, запас, предостатъчен за двадесетина дена, нали!

— Е, та?…

— Съгласете се, че шест големи калъпа са напълно достатъчни дори за дама, която се къпе по два-три пъти на ден и в чиято баня има и пет-шест вида шампоани.