Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— И което е също работа на Бонифацио, на същия онзи Бонифацио, до когото Маман изпращаше шифровани радиограми и чийто задник се опитва да насоли Морти. Да, диаманти… Звучи като в приказките от хиляда и една нощ. Само че какви са тия диаманти? И къде са? Били у Маман. А защо не ги намерихме?

— Знаете ли, другарю генерал, като препрочитам писмото, у мене възникват разни странни, бих казал, еретични хрумвания…

— Кажете, кажете! Бих желал да ги чуя, дали не съвпадат с моите, които и аз не смея да изкажа.

— Получава се впечатлението, че дошлите тук, или във всеки случай поне Морти и Маман, са от групата на Бонифацио.

— И че той ги е изпратил тук с някакви си диаманти!

— Които по всяка вероятност не си наследство от леля му. А инспекторът Бидли е явно от другата партия. От неговата служба очевидно е и приятелчето Бил. А по всяка вероятност и нашият Морти е работил по-рано при тях… „Ако още не си забравил годините на съвместната ни служба…“

— Може би става дума за войниклък, за отбиване на военна служба… — подхвърли Марков.

— Може. И не това е важното. Морти, усещайки, че има опасност да бъде убит от хората на Бонифацио, за да му „насоли задника“, издава на полицията къде се намират диамантите.

— Така мисля и аз. Само че не забравям и един друг пасаж: „Тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност.“ Тук Морти добре ни е характеризирал!

— Не съм съгласен, че чак хабер си нямаме.

— Вие май вече забравихте, че ние нищо не знаехме за никакви диаманти. Хайде, като знаете толкова, кажете къде са диамантите!

Ковачев загледа генерала, а в очите му святкаха весели огънчета.

— Значи, вие искате от мене, за да опровергая Морти, да ви кажа къде са диамантите.

— Ни повече, ни по-малко.

— Щом така поставяте въпроса, на чест, добре, ще ви кажа, няма да крия. Но преди това искам да споделя с вас нещо, което ми се хвърли в очи по време на обиска.

— Казвайте!

— Това е едно такова наблюдение, малко особено, деликатно…

Ковачев извади от досието един плик със снимки на Едълайн Мелвил и ги разположи артистично на масата. Повечето бяха в цял ръст — как тя сама или с Маклорънс се разхожда из курорта, как седят в сладкарница, как бе намерена мъртва в леглото си и последната — трупът й на дисекционната маса в моргата.

— Вижте я. Не ви ли прави нещо впечатление?

Марков загледа продължително фотографиите, както в скрита картинка се търси грешката. Но само каза:

— Хубава мадама… беше.

— Как мислите, защо Хикс е влязъл в стаята на Мелвил?

— Нали се разбрахме, за да я убие.

— Въпросът ми е само за това ли?

— Разбира се, че това може и да не е била единствената му цел. Може и да е взел нещо. А сега, след писмото, вие мислите, че това са диамантите.

— Очевидно това е. Нали Морти изрично казва, че диамантите са у Маман, а той я охранява. С двата пистолета. Ние въпреки най-подробния обиск не намерихме никакви диаманти. Значи Хикс ги е взел. Но те не са били разпилени, в нещо са били скрити.

— Явно сте измислили нещо, а продължавате да късате нервите ми!

— Вие разгледахте ли трупа?

— Ами… разглеждах го.

— Но не и в моргата, нали. Маман е имала съвсем скромен бюст. А вижте другите снимки. Всяка гърла от порнографско списание би и завидяла!

— Така…, така… — каза замислен Марков. — Вярно бе! Това се прави на Запад. Пък, отде да знам, сигурно и у пас… Чакайте! Значи, за нас, профаните, тя е била просто пищно надарена от природата. А всички ония, които са я познавали от по-рано, са могли да забележат внезапното нарастване на гърдите й. И да си правят съответни изводи от това.

— Това са могли да открият и ония, които са имали възможност освен на улицата да я опознаят и в леглото.

— Намеквате за Лари?

Да, той, разбира се, имаше пред вид О’Конър като човек, който „се навърта“ около Мелвил и вероятно е получил вече възможност да сравнява показния с натуралния й бюст. А щом с пристигането си се насочи към тази двойка, която носи диамантите на Бонифацио, сигурно е достатъчно осведомен и е направил съответните изводи, а може би и действия. Всичко това беше и логично, и твърде правдоподобно. Въпросът е не бяха ли диамантите твърде наивно скрити в променливата геометрия на бюста на Мелвил, така, че всеки средно интелигентен и досетлив човек бързо да разбере „где зарита сабака“, както обичаше да се изразява генералът. А това накратко означаваше: каквото скривалището, такъв и шифърът — за лесно разкриване. А какво можеше да означава това? Те ли трябваше лесно да ги разкрият? Но защо? Или някой друг… Кой? И пак защо?