Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Аз ли? Ами… мене тая работа ми се вижда съмнителна. Първо приятелят й уж катастрофира, сега тя… уж инфаркт…

— Не, Дейнов, питам какво ще предложите по въпроса за пепелника. И донесете един!

— Слушам, другарю генерал.

И Дейнов изскочи пъргаво из стаята.

— И вие ли, полковник, сте на мнението на Дейнов, че тук има нещо гнило?

— Както знаете, ключът от стаята, онзи, дето се предава на администрацията, беше пъхнат отвътре в ключалката, поставен вертикално и леко измъкнат. Когато отворих, не усетих съпротивата на избутван ключ.

— Сигурен ли сте?

— Другарю генерал! Специално внимавах при отключването.

— Даа… От това може да се направят доста изводи.

— Аз правя само един. Някой е бил в стаята след настъпването на смъртта, изтеглил е ключа така, че да не пречи, и е заключил отвън със своя ключ.

Влезе Дейнов и постави един пепелник на масата. Марков изтърси пепелта, която бе набрал в шепата си.

— Благодаря, Дейнов. Чакай, чакай… След настъпването на смъртта, казвате. Е да, преди нея той няма как да изпълни тази хватка, разбира се. И няма защо… Ами… че това може да е убиецът!

— Вероятно…, ако е убита! А може и да е случаен, в смисъл просто гост, който е присъствувал на инфаркта, уплашил се е и…

— И има ключ от стаята! — прекъсна го Марков. — Вие проверихте ли, да не би нещо чистачките?

— Не, чистачките не са се опитвали да отключват вратата. Това е… Хикс, който е притежавал ключ, бил е в стаята след момента на смъртта и… вероятно има нещо общо с настъпването й.

— С инфаркта?

— На криминалистиката са познати прекалено много средства за предизвикване на инфаркти, другарю генерал, включително и чрез инжекции.

— Добре, ще видим какво ще ни даде аутопсията. А кой може да е бил този Хикс?

— Лари О’Конър е бил при нея. Той я е придружавал след вечерята. Влезли са към 21.30 часа, но още преди полунощ е излязъл. Бил е при нея не повече от два часа.

— А смъртта е настъпила по-късно, към един след полунощ.

— Не само това. Мелвил се е обаждала по телефона скоро след полунощ, поръчала е да я събудят в осем часа. По този повод администраторката вдигна алармата. Така че, когато той е излязъл, тя е била още жива.

— Могъл е да се върне обаче.

— То се знае. Изобщо, странен е този О’Конър. Щом прояви към някого интерес, и хоп, скоро се появява смъртта. При Маклорънс беше така, сега с Мелвил. Но това още не означава, че той е убиецът.

— Не, но някаква връзка трябва да има. Може би някои друг ги убива именно защото О’Конър установява връзки с тях.

— Странно наистина. Някой друг, казвате. Че кой може да е той? Някой между познатите й.

— Или между непознатите на нас…

— Когото тя е приела около полунощ в стаята си…

— Или сам си е отключил.

— Добре де! — подвикна сърдито Марков. — Или…, или… Да помислим първо за познатите. Онзи, господин Никой, и дъщеричката му Мишел, които я докараха от Балчик…

— Или чудатото семейство Гълиган. Но те не живеят в същия хотел.

— Оня, дето се прави на луд ли?… А може и да е Железният вълк. Ако, разбира се, съществува такъв.

Иззвъня телефонът. Обади се администраторката. Съобщи, че е дошъл О’Конър и търси Мелвил. Питаше какво да му каже.

— Да се качи горе, разбира се.

И като положи слушалката на телефона, Марков каза на Ковачев:

— Долу е Лари О’Конър. Търси Мелвил.

— Интересно! Търси я значи… Какво трябва да означава това?

— Нищо толкова интересно не виждам. Когато един престъпник постъпва правилно, склонен съм да мисля само…, че той е просто умен.

— Вие ще разговаряте с него, нали знаете английски. Аз ще остана… Ние сме от българската милиция, тоест, пардон, от полицията. А вие, Дейнов, влезте в банята. Трима ще сме много! Ще чакате там…, докато ви повикам. И да не пушите!

— Разбрано, другарю генерал.

И Дейнов се скри в банята.

В този момент се почука на вратата. Ковачев скочи и отвори. О’Конър, като го видя, стъписано се дръпна назад, погледна номера на стаята и след това учудено Ковачев.

— Извинете господине, но аз търся мисис Мелвил.

— Заповядайте, влезте!

След известно колебание О’Конър все пак влезе. Ковачев затвори след него вратата и му посочи креслото. О’Конър огледа стаята, кимна си с Марков, но не седна.

— Какво означава това? Къде е мисис Мелвил?

— Госпожа Мелвил снощи се е почувствувала зле. Сега е в болницата.

— Как така зле! Кажете, за бога, какво й е? Аз бях снощи при нея. Нищо й нямаше.

— Очевидно състоянието й се е влошило след вашето излизане.