— Значи… — Петев почеса брадичката си, — Мелвил няма участие в убийството.
— Вие пък… — махна с ръка Марков. — Може да съобщава, че възложената им задача е успешно изпълнена. А това, което ми прави най-силно впечатление в тази телеграма, е, че е подписана също като шифрованите с „Маман“. Така не се прави, не е професионално. Нима те не допускат, че може да сме ги засекли, да сме разшифровали текста. Защо не го допускат въпреки елементарния шифър, с който си служат?
— А какво ли означават думите в края „по-бързо, чакам“? — намеси се Ковачев. — Закъде се е разбързала. И то след катастрофата. И какво ли чака?
— Или… кого? А какво стана със самата телеграма? Изпратиха ли я?
— Говорих с началника — каза Петев. — Казах му да я задържи малко.
— Добре сте се сетили. Като я получат там, ще знаят…
— Че Маклорънс, че Морти е… морто. И че предавателят не действува вече, че е разкрит. И няма да изпращат повече телеграми. И то тъкмо сега, като узнахме и шифъра, и дължината на вълната на приемането. Може би дори това да е смисълът на съобщението. Забележете… — Ковачев взе листчето с текста. — „Морти загина катастрофа колата“ може да се разбере и като „Морти загина стоп, катастрофа колата“, тоест предавателя.
— И все пак какво да предам на началника на пощата? Той не може дълго да задържа телеграмата.
Марков запали нова цигара, дръпна няколко пъти нервно.
— Да, наистина… А жалко! Смущава ме, че времето минава, а ние все още не знаем целта на идването им тук.
— Да се надяваме, че скоро ще си покажат рогата!
— Ей че го рекохте и вие, Петев! „Да се надяваме“. Нали вече веднъж ги показаха и един труп хвърлиха в пропастта. Следващия път може и да е нещо по-лошо!
19 юли, събота. Вечерта
Семейство Гълиган, както се полага на достопочтени англичани, седнаха точно в осем на запазената им маса. Няколко минути след тях, още не бяха си направили поръчката, в салона влезе Лари О’Конър. Огледа се, сякаш търсеше някого, и макар да имаше достатъчно свободни маси, приближи към семейство Гълиган, поведе кратък разговор с тях, представи им се като някакъв непознат и явно поканен, седна на, тяхната маса. Разприказваха се.
Недалеч от тях сам на маса седеше Петев. Цените тук не бяха като за командировъчните му, а и не беше удобно обедите и вечерите си да представя като служебни разходи. Затова остана на една бира. Сервитьорът го изгледа подозрително недоволен, но не каза нищо. По едно време се появи Дейнов. Седна на масата на Петев.
— Здравейте!
— Бъдете здрав! Видяхте ли ги, седят и си приказват.
— Приказват и си похапват. Сега ще дойде и Мелвил. Проверих, О’Конър е пристигнал със самолета направо от Франкфурт.
— Нещо повече за него?
— Нищо. Паспортът му е издаден в Ню Йорк.
Сред масите се появи Мелвил. Заоглежда се и като зърна двамата Гълиган, махна им приветливо, а те ентусиазирано я заканиха. Още неседнала, и й представиха О’Конър. Веднага започнаха оживен разговор.
— Събраха се — каза Петев. — Този О’Конър търсеше Харисън-Маклорънс, пък намери гаджето му.
— Де да му беше само гадже! Не мислите ли, че е необходимо да я повикаме и да си поприказваме за туй-онуй…
— За какво туй-онуй?
— Ами за… — замисли се Дейнов — за това, че нейният приятел, с когото тя е пристигнала в една кола, е убит.
— При автомобилна катастрофа!
— А тя си ходи, сякаш нищо не се е случило.
— Вие какво сте очаквали, да върже черно ли? Нали направи запитване чрез хотела. Там й обясниха. След обяда я отведоха и в моргата. Дори заплака. Но какво да се прави, злополука, такива работи се случват дори в Австралия.
— Ами двата пистолета, радиопредавателя?
— Ще ни каже, че нищо не знае. Вие да не мислите, че само на вас ви се иска да поприказвате с нея. Но не забравяйте, че това е… Маман. Я погледнете!
О’Конър бе поканил Мелвил и двамата весело танцуваха.
20 юли, неделя
Странна двойка представляваха Ноумен. Той несъмнено бе евреин. Това личеше и по луничавото му лице, и по големия закривен нос, и по косата, носеща останките на рижави къдрици. А ако пуснеше една патриаршеска брада и облечеше съответното расо, направо рисувай от него равин. А дъщеря му приличаше по-скоро на испанка или сицилианка и в краен случай на французойка. Появяваше се екстравагантно облечена, много силно, вулгарно гримирана и почти винаги сама. С баща си заедно ходиха само тогава, до Балчик. Рядко шофираше и много ходеше пеш из комплекса. Като че ли търсеше да срещне някого. Трудно беше да се нарече красива жена, макар че правеше впечатление на мъжете. Само очите й, като се вгледаш в тях, говореха за някаква душевна опустошеност и навяваха страх.
Читать дальше