Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Като стигнаха до началото на спирачната следа, Савов взе да записва измерванията в тефтерчето си. А Ковачев продължи да осветява най-внимателно всяка педя от предполагаемия път на колата. Нещо привлече вниманието му по асфалта. Наведе се и дълго се взира в кръга, осветяван от фенерчето.

— Другарю капитан, я вижте това тук!

Савов също се наведе, взря се внимателно и поклати удивено глава.

— Ще трябва да снемете акуратно асфалтовата покривка и да я дадете за експертиза — каза Ковачев. — Ще можете ли?

— Колко му е, другарю полковник — отвърна му весело, бодро Савов, сякаш не минаваше полунощ.

19 юли, събота

Тази нощ полковник Ковачев успя да си легне рано призори. И макар да беше прочут с това, че „щом помирише възглавницата“, и веднага заспива, още дълго не можа да се успокои. Измъчваха го въпросите, които бе породила тази катастрофа, а гледките от аутопсията на трупа, на която бе присъствувал, не му даваше да се успокои. И когато в предразсветната дрезгавина най-сетне сънят го унесе, не можа да си отспи, „колкото поеме“. Събудиха го и го повикаха да се яви в окръжното управление. Висок гост ги бе зачел. Щом узнал за катастрофата („все пак труп е това!“), генерал Марков взел първия самолет за Варна и скоро той вече го тупаше с мечешката си лапа по рамото.

— И аз реших да се възползувам от съботата и неделята. Хем да ви зарадвам, хем да се надишам на морски въздух. И ето че цъфнах! Е, казвай, с какво ще ме зарадвате?

— Ако едно убийство може да ви зарадва, има с какво.

— Значи, все пак убийство!

— Да, това не е случайна катастрофа. — Разправяй тогава…

— На двадесет и осмия километър по шосето за Балчик има един много остър завой, може да се каже, най-опасното място по целия път. Завоят е изненадващ, почти под прав ъгъл, и завършва с камениста пропаст, дълбока около двайсет метра. Мястото е толкова подходящо за тежка катастрофа, че дори е чак подозрително…

— Добре избрано, казвате…

— Отлично. Но това, разбира се, не е единственото ми основание. Изчисленията показаха, че колата се е движила с около шестдесет мили в час…

— Откога стана циганин, откога ти почерня… Няма седмица, откак се занимавате с тия англо-френци, и виждам, вече сте минали на мили!

— Какво да се прави, другарю генерал, работим по метода на вживяването. Та това прави около трийсет метра в секундата. С капитан Савов тръгнахме назад по спирачната следа да търсим причината за катастрофата.

— Вече ми съобщиха по телефона, че се е скъсала щангата на кормилната система.

— Точно така. Въпросът е, защо се е скъсала на това най-подходящо място. Приехме, че половин секунда е времето за реакция на Маклорънс, явно опитен, макар и пийнал шофьор, и на петнадесетина метра от началото на спирачната следа огледахме асфалта.

— Е, и?…

— Към щангата е имало прилепена магнитна радиоуправляема мина.

Тук генерал Марков изсвири учуден.

— Парчетата й намерихме забити в асфалта на четиринайсет и половина метра от началото на спирачната следа. После ги открихме и по долната страна на двигателя. Мината е била магнитна, защото нямаше следи от механично закрепване. А че е била радиоуправляема, личи не само от някои парчета на радиодетайли, но и от точността, с която е улучено мястото на катастрофата.

— Значи, този, който я е поставил и взривил, е бил някъде наблизо, наблюдавал е преминаването на автомобила.

— Несъмнено. И още нещо, не по-малко важно. Той е притежавал, носел е със себе си магнитната радиоуправляема мина, машинка, която дори в „хиляда и една стоки“ във Варна не можеш да си купиш!

— Така, така… — почеса се по върха на носа Марков. — Радиомината е безспорно доказателство, че убийството е замислено и даже решено още там…, където се продават такива машинки.

— Освен ако си я носят ей така, за всеки случай, ако притрябва, както Маклорънс е носел двата си пистолета.

— Само че тогава това трябва да е една много добре запасена компания.

— Намерихме и предавателя — продължи Ковачев. — Зад обикновения приемник, в арматурното табло. Настроен е на същата вълна. Един клавиш го задействува, друг включва честотата за приемане. Сега я знаем. Прослушва се непрестанно.

— Надявам се, не само вълната за приемане, но и за предаване.

— Нима се съмнявате, че това е предавателят, засечен от нас!

— Щом вие го казвате, мога ли да се съмнявам. Но позволи на грешния си началник да продължи да любопитствува. Защо на този австралийски красавец му е притрябвало да дойде да умре чак в България, кой е свършил тази работа тъй елегантно и… защо, защо?