Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

От десния външен джоб Ковачев извади паспорта. Пъхнати между страниците му, имаше пари. Той ги преброи: на едно място девет банкноти от по сто долара, ана друго — сто и двайсет лева в банкноти от по десет и пет лева. Разлисти целия паспорт. От първата страница, осветена от фенерчето, му се усмихваше мъртвият Дейвид Маклорънс. А под лявата му мишница измъкна от елегантна калъфка голям блестящ пистолет. Разгледа го. Беше някакъв непознат американски модел, вероятно калибър 33 или по-едър. Сети се нещо и пъхна пистолета обратно на мястото му.

— Капитан Савов, заснемете, ако обичате, трупа с пистолета и как аз го изваждам.

Веднага прожекторчето освети мястото и кинокамерата забръмча.

След като обискира най-внимателно трупа, Ковачев нареди да го отнесат в моргата и да го аутопсират. И се пъхна в колата да я поогледа отвътре, да прерови джобовете на вратите, чекмеджетата на таблото.

— Хайдее, още един!

— Какво намерихте? — запита го доктор Миладинов, който надничаше зад гърба му. Откакто намериха пистолета, неговият интерес бе значително нараснал.

— Това, докторе, не е по вашата част — каза Ковачев, като се измъкна от колата. В ръцете си държеше втори пистолет, този път с много дълга и по-тънка цев, която завършваше със заглушител.

Настаниха трупа в носилка. Сега предстоеше той да бъде пренесен горе, но не през камънаците. Бай Драган се нае да ги преведе, макар и заобиколно, но по проходима пътечка.

— А вие отворете багажника и изобщо прегледайте внимателно цялата кола! — нареди Ковачев. — Ние с капитан Савов ще се качим на шосето, хем ще помогнем при пренасянето.

Щом докторът отнесе трупа с линейката, Ковачев взе фенерчето от Савов и започна да оглежда внимателно асфалтовата настилка на шосето. Какво очакваше да намери там?

Оперативният работник от наблюдението му разказа, че към 19.30 часа Маклорънс и Едълайн Мелвил потеглили с колата за Балчик. Пътували сравнително бавно, като за разходка, и никъде не се спирали, с никого не се срещали. В Балчик се настанили на една маса на терасата на ресторанта. Току-що се било свечерило. Недалеч от тях седнал и оперативният работник да изпие една студена бира и да се подкрепи с порция кебапчета.

След половин час, през което време Маклорънс (за голям ужас на оперативния работник, също шофьор любител) успял да се справи с две стограмови водки без мезета и дори без салата, на масата им седнали възрастен, около 55–60-годишен мъж, нисък на ръст, с гола глава, обрамчена от бели къдрици, и голям закривен нос и някаква около 30-годишна дама — фрапантна брюнетка, прекалено силно гримирана, с шарени в розово и синьо на фигурки копринени панталони. Те седнали като при познати на масата, поръчали си вечеря и веднага започнали да разговарят оживено.

Този спокоен момент оперативният работник избрал, за да телеграфира от стаята на управителя на заведението и да „поиска подкрепление“ за проследяването на новите двама. Но кои са те, той така и не бе успял да узнае, макар че колегите му скоро се появили в ресторанта.

Към десет и половина Едълайн Мелвил заплатила консумацията и на четиримата и се разотишли. Но старят мъж и двете жени седнали в една друга кола, шофирана от фрапантната брюнетка, и потеглили веднага. А Маклорънс си допил водката (може би са се нещо разсърдили на него) и потеглил около петнайсет минути по-късно. Изобщо, докато тримата пиели само бяло вино, Маклорънс успял да се налее с пет стограмови водки и въпреки това седнал зад волана и потеглил. И може би единственото, с което се издал, че питието му не е било газирана вода, било, че като седнал, ненужно форсирал няколко пъти двигателя, сякаш се любувал на мощността му, палил и гасил дългите светлини и се понесъл с такава скорост, че оперативната кола едва успявала да го следи.

Както се полага при всяко транспортно произшествие, капитан Савов започна да измерва следата, оставена по асфалта от гумите, след като Маклорънс бе натиснал спирачките. Да, той не бе излетял безгрижен като ангелче „при ангелчетата“ и макар и здравата пийнал, бе сторил онова, което е зависело от него, за да се спаси.

Докато осветяваше с фенерчето пътя и помагаше на капитан Савов при измерванията, Ковачев не можеше да освободи мислите си от един въпрос: това обикновена катастрофа на пиян шофьор ли е или нещо друго? И какво „друго“? Всичко говореше в полза на обикновения вариант — и водките, и поведението му преди тръгване, и бясното препускане по завоите, на един от които и бе намерил смъртта си. Но се чуваха и някои други гласове. Защо Мелвил се е върнала с другите, след като те са „двойка“ и са пътували заедно до Балчик? Това, че го бе изоставила да пътува сам, случайност ли е, резултат на някакво скарване помежду им ли е или нещо друго?… И защо катастрофата бе станала тъкмо на най-опасното място по целия път — на най-острия завой, над най-дълбоката пропаст? Втора случайност?… Тук една катастрофа несъмнено би била най-резултатна, най-смъртоносна! Но защо тъкмо тук той е загубил управлението на колата си?