Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Е, момчета, не провесвайте носове! Можеше да бъде и по-лошо, ако Маклорънс беше пуснал картичката преди радиосеанса, преди да бяхме започнали да се интересуваме от него.

— Уви — обади се Консулов, — и специалната, написана „там“ картичка, и черният куфар, дето го разхождаха до гарата и назад, и излизането половин час по-рано, и изчакването в хола на „Метропол“, за да се качи не от своя хотел, всичко това не е някакъв оперетен водевил я! Та шофьорът знаеше, без да му кажат, къде да кара. Всичко е било уговорено. А ние, след като наблюдавахме, така да се каже, и „отвътре“, и отвън спектакъла, сега не можем да отговорим на простия въпрос, какво се случи пред очите ни.

— Да, събитията протекоха сякаш съвсем гладко — каза спокойно Ковачев. — Но само на пръв поглед. Я ми кажете сега какво все пак ви направи впечатление в тази история, какво не се вписва в нормалния ход, в идиличната картина на едно обикновено повикване на такси от чужденец, за да го закара някъде в града? Да поприказваме на тази тема, а? Може и да измислим нещо!

— Преди всичко начинът на повикването — обади се с пресъхнало гърло Петев. — Чужденците обикновено поръчват чрез администратора или ловят случайно свободни таксита.

— За повикването с картичката е ясно — прекъсна го Ковачев. — Друго, друго?…

— Другото, което се хвърля в очи, е „сбърканата дата“ — поде Консулов. — Съвсем не ми се вярва да е грешка. Това може да се тълкува като „18 юли, петък, или ако не успееш, то следващия ден, 19 юли, събота“ или пък е условна грешка, доказваща автентичността на повикването.

— Друго?…

— Другото, разбира се — каза Петев, — е фактът, че без Маклорънс да му е нареждал, той го откара на гарата. В картичката не го пишеше, а в колата, нали слушахме, те не размениха нито дума. Дори до виждане не си казаха. Значи, за Пешо картичката е означавала: яви се с колата и откарай лицето на гарата! И нищо повече!

— Само че кое лице? — запита Консулов.

— Как кое, този, който ще чака там с черния куфар в ръка.

— Аха, значи, черният куфар е играел ролята на опознавателен знак. А защо е било необходимо именно Пешо да откара Маклорънс на гарата, а не някой друг? Защо тъкмо Пешо? Защо точно на гарата? Нима тези моменти са без значение! Нима всичко това е разиграно само и само, за да може там Маклорънс да се помае четвърт час и да се върне с друго такси обратно! За това ли? — шепнешком каза Ковачев и не можеше да разбере колегите си ли пита или само мислеше на глас.

А докато те умуваха безплодно и се мъчеха да разберат целта на тази на вид безсмислена среща, загадката бе вече решена. След като направи още няколко курса из града, шофьорът на таксито Петков сложи на предното стъкло табелката „за гараж“ и се отби за малко в къщата си. Там той остави един черен куфар, абсолютно еднакъв на вид с този който Маклорънс върна в хотела, само че явно много по-тежък В къщата на улица „Люляк“ № 5 се забави около пет минути, след което откара таксито в гаража и го предаде на колегата си от втора смяна.

Всичко това Ковачев узна едва надвечер, когато бригадата за проследяване на Петков му връчи рапорта си.

Същия ден, преди полунощ

Ковачев беше от хората, който всяка нощ непременно сънуват, и то по няколко пъти. Сънища, които се помнеха, сънища с ярко изявен сюжет. Нещо повече, почти всяка нощ, обикновено около един часа след полунощ, сънуваше и по един кошмар. Не от тези, от които човек се събужда, облян в студена пот или треперещ от ужас, а както той ги наричаше, миникошмари. Или че кара автомобил и шосето става все по-стръмно надолу, невероятно стръмно, а той не може да спре и малко преди колата да се сгромоляса в пропастта, се събужда. Или че се намира в някой огромен град, слабо познат, като Париж или нов район на любимата му Москва, а той се е загубил, не може да намери пътя, а самолетът му вече излита. Или че му предстои да се явява на матура, а бъкел не знае, абсолютно е неподготвен и само секунди преди да се събуди от преживявания страх, с облекчение осъзнава, че отдавна е с висше образование и гимназиална диплома вече просто не му е нужна. На младини подробно бе изучавал Зигмунд Фройд и оттогава му остана привичката, веднага щом се събуди, да си прави блиц-самоанализ на съня. С което „декапсулираше“ измъчващата го идея и бързо-бързо заспиваше блажено.

Сега той стоеше на края на малък дървен, издаден във водата пристан, а жена му с двете деца се носеше в малка лодка без весла далеч в засмукващото ги море и му викаше „Асене, Асене!“. А вълните биеха пристана, люлееха го застрашително, дъските му хлопаха, чукаха. А той, сякаш прикован към тях, не можеше да отлепи крак, да им се притече на помощ. Дъските продължаваха да чукат, жена му продължаваше да вика „Асене, Асене!“.