Димитър Пеев: Вероятност, равна на нула

Ковачев пресметна наум дните.

— Да, вярно… Ха… Какво може да означава пък това? Да не би случайно да е сбъркал. Осемнайсети…, деветнайсети… Макар че в нашата работа грешките са малко.

— Това вероятно е някаква уговорка, която тепърва ще разберем. А картичката? Какво да правим с нея? Все пак ще трябва да я пуснем, нали?

— Налага се. Иначе има опасност нищо да не се случи. А това ние не бива да допуснем. Но време има. Нормално пощата ще я занесе утре, вероятно следобед. Имаме повече от денонощие. А дотогава трябва да мислим!

Ковачев се облече набързо и щом седнаха в колата, взе от Консулов картичката и отново я загледа вторачено. И колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази картичка, попаднала случайно в ръцете им, на вид толкова безобидна, крие някаква голяма тайна. Не само че беше условен знак за уреждане на среща, а и нещо много повече, което той не съумява да види.

— Мислите ли, другарю полковник? — обади се Консулов, сякаш бе уловил телепатично състоянието му.

— Мисля, мисля, какво по-добро да правя?

— Че мислете тогава на глас. Може и аз да помогна.

— Очертават се две версии. Или този Дейвид Маклорънс е българин и тогава няма нищо чудно, че той, подписвайки се като Гошо (а може и наистина да е Гошо или поне така да е познат на Пешо), изпраща картичката, която сам е написал тук, у нас. По-интересна, по-перспективна, разбира се, е версията, че той не е българин, и следователно не може сам да я напише. Тогава логически следва, че са му я дали „там“ готова, написана, и неговата задача е само да я пусне и да се срещне с Пешо или в петък, 18-и или на 19-и, в събота, пред хотел „Метропол“.

— С него или с някой друг, който е познат на Пешо като Гошо. Защото възниква законният въпрос, как Пешо ще познае Маклорънс, който току-що е пристигнал чак от Австралия.

— Знаете ли, докато ви слушах, хрумна ми едно съображение в полза на версията, че картичката е била писана „там“.

— Представете си, и на мене ми хрумна нещо в тази насока — усмихна се Консулов.

— Казвайте първо вашето хрумване, да видим дали не е същото.

— Защо срещата е пред хотел „Метропол“, а не пред „Интернационал“, където е отседнал Маклорънс и където би било естествено да се видят пред или още по-добре вътре, в хола, в стаята му, като приятели? Не означава ли това, че картичката е била написана преди Маклорънс да се настани в хотел „Интернационал“ от човек, който познава, който е живял в хотел „Метропол“. Това ли беше вашето хрумване?

— Не. Предположението ви може и да е вярно. То е твърде логично и правдоподобно, но съществува вероятност „Метропол“ да е посочен „за конспиративност“ било за да не видят познати срещата, било защото „Метропол“ означава някаква условност.

— Не е изключено. Давайте тогава вашето!

— Представете си, че някой ви е възложил, когато пристигнете на Златните пясъци, да изпратите картичка с такова съдържание. Независимо от това, дали сте българин или само ще препишете дадения ви текст с български букви. Какво ще направите?

— Ще купя картичка, ще й залепя марка от една стотинка, ще напиша условния текст и ще я пусна в пощенската кутия — отговори, без да се замисля Консулов, като го гледаше с нескриван интерес.

— Те това исках да чуя! Преди всичко ще купите картичката! Което и ви поръчвам да направите. Сега аз ще сляза и ще продължа с автобуса за окръжното управление, а вие ще се върнете с колата и единствената ви задача е да купите още една такава картичка и да ми я донесете. Но внимавайте, не някаква друга, а точно такава. Започнете от будките около хотел „Интернационал“, след това навсякъде из комплекса, в „Дружба“, ако трябва и в града, по централните улици, но на всяка цена намерете и ми донесете още една такава картичка.

— Ама защо ви е? Да не сте решили…

— Нищо не съм решил. Изпълнете задачата и след това ще говорим… в управлението… — каза Ковачев, слизайки от колата.

В кабинета го чакаше Петев. Той позвънил в почивната станция, но след като Ковачев бе вече излязъл.

— Е, казвайте, има ли нещо ново около вашия Дейвид?

— Защо пък да е мой! Не е ли общ?

— Вие го открихте. Казвайте какво прави, усещам, че неслучайно сте ме търсили.

— Така нареченият „мой Дейвид“ се чувствува отлично и се държи много добре. След картичката той лично с нищо не се е проявявал. Само дето се появи един, който усилено го търси.

— Как така търси?

— Ами ходи от хотел в хотел и търси някой си Мортимър Харисън и като му отговорят, че няма такъв, пита и за Дейвид Маклорънс.