Димитър Пеев: Вероятност, равна на нула

Тази нощ точно в 12 часа заработи същият предавател. Но сега не изненада никого. В станцията дебнеха вълната и записваха сигналите от самото начало. А щом двата лъча се пресякоха, дежурният, без да изчака третия, вече съобщаваше в управлението:

— Да, да, това е същата станция. Колите да се движат по посока Кранево. На тях директно ще им предадем координатите веднага щом ги уточним.

За щастие, оказа се, че едната кола е отвъд, а другата отсам точката на пресичането, все по това шосе, само на няколко километра от мястото. И след секунди и двете коли се носеха с голяма скорост.

В колата, идваща от посока Балчик, седеше Петев и поддържаше постоянна връзка по радиотелефона. Третият лъч на засечната станция вече беше уточнил мястото на предавателя. Съобщиха му точните координати и в този момент сигналите заглъхнаха.

— Натисни педала! — подканяше задъхано той шофьора. — Току-що е престанал да предава. Още малко натисни! Да не го изтървем!

Колата се носеше с бясна скорост и на всеки завой заплашваше да изскочи от шосето. Когато доближиха върха на поредното възвишение, Петев изкомандува:

— Сега намали! Тук трябва да е.

Колата рязко забави скоростта си и щом превали възвишението, пред нея се откри голям участък от пътя. В далечината се виждаше само една кола, която стоеше неподвижно, със запалени габаритни светлини.

— Това ще да е. Ето, потегля!

— Пред нас в точката на координатите има само един автомобил — обади се по радиотелефона Петев. — Сега тръгва. Ще го подминем.

Малко преди да достигнат чуждата кола, тя направи маневра, пресече шосето, сякаш искаше да им препречи пътя. В светлината на фаровете ясно се виждаше, че шофира сам мъж. Впечатлението, че чуждата кола иска да ги спре, скоро се разсея. Стана ясно, че тя само обръща. Това беше голяма американска кола с австралийски номер, който Петев записа.

— Свирни му нервно. Сякаш бързаме и той ни пречи.

Шофьорът изсвири няколко пъти продължително, но мъжът от другата кола само махна приветливо с ръка, като че ли искаше да се извини. След като обърна, той продължи към града. Петев вдигна слушалката на радиотелефона и докладва. А насрещната оперативна кола, вече обърнала, изчака австралийската, даде й да я задмине и на достатъчно близко разстояние започна да я следва.

15 юли, вторник

Рано сутринта в кабинета, отреден за тяхната група, Ковачев събра Петев, Дейнов и Консулов.

— Предавателят се намира в автомобил марка „Плимут“, австралийски номер АУС фау ем 46–57 — започна той. — Водачът му се казва Дейвид Маклорънс, австралийски гражданин, влязъл в страната на 12 юли рано сутринта от Гърция през Кулата, в деня, в който вечерта бе излъчена първата радиограма. В колата е пътувала и Едълайн Мелвил, също австралийска гражданка. Сега и двамата са настанени в хотел „Интернационал“, в две съседни стаи: 1305 и 1307…

— Съвсем сигурно ли е, че това е именно колата? — запита Дейнов.

— Ние пристигнахме на мястото минута след като предаването бе завършено — обади се Петев. — Не срещнахме друга кола. От посока Варна се движеше капитан Консулов. Те също не са срещнали в този район друга кола. По това време тази беше единствената. Пък и… заварихме я да потегля от мястото, указано от координатите. Не, другари, съмнение не може да има.

— А този… Маклорънс — запита Ковачев — какво представлява?

— Тридесет и пет годишен едър, атлетически сложен мъжага с малко флегматичен, бих казал, тъповат вид — обади се за първи път Консулов. Той беше проследил Маклорънс до хотела и бе имал възможност да го огледа, отблизо.

— Това явно е Маман — възкликна ентусиазирано Дейнов.

— Хайде бе! Чак пък явно — усмихна се иронично Консулов. — Та Маман, казвате, а?… Вие, значи, мамите така си ги представлявате. Аз пък се питам защо му е притрябвало на този австралийски коч да идва у нас. Плажове ли си нямат или обслужването на „Балкантурист“ го е съблазнило? И защо чак от Австралия се е помъкнал?

— Сега искам да ви запозная с текста на снощната радиограма — прекъсна го Ковачев. — И тя е на английски. Същият шифър. По тази линия другарите не са имали никакви проблеми. „Дон Бонифацио старият никой и Коко с железния вълк са вече в хотелите до нас. Чакам паролата маман.“ Е, какво ще кажете?

— Значи още четирима души са се настанили в хотелите около „Интернационал“, общо шест души чакат паролата. Голяма банда! За какво ли са се събрали у нас? И каква ли е паролата им?

Дейнов се беше засилил и сигурно щеше да продължи размишленията си, ако не го бе прекъснал Ковачев: