Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

— Къде мога да я видя…, да говоря с нея? А вие кои сте, защо сте в стаята й?

Преди да му отговори, Ковачев го изгледа внимателно, продължително.

— Ние сме от българската милиция.

— И какво търсите тук? Да не се е случило нещо… по-лошо с нея?

— Какво по-лошо може да й се случи? А вас ще помоля да ни разкажете къде сте били снощи, от осем часа до сутринта?

— В коя болница се намира мисис Мелвил?

— Бихте ли ни казали…

— Не, не бих! Господа!

О’Конър се поклони леко и излезе.

— Не биваше да го питате тъй фронтално — каза Марков, щом останаха сами. — Не е свикнал!

— Не виждам защо да не го питам къде е бил снощи!

— Нали видяхте, не пожела да отговори.

— И това е отговор.

— Защо го излъгахте, защо не му казахте, че Мелвил е умряла?

— Съвсем не съм го излъгал. Казах му, че е в болницата, без да уточнявам в коя част на болницата точно се намира и… даже му казах, че няма какво по-лошо да й се случи. Какво повече може да очаква човек, който не желае да разговаря с нас?

— Хайде, хайде, без извъртания. А ние трябва да решим какво ще казваме на останалите за случилото се.

— Убеден съм, че Хикс вече си е свършил работата тук и повече няма да идва в стаята. Но все пак трябва да сме готови.

Ковачев подвикна към банята.

— Ей, Дейнов, излезте!

Откакто шофьорът Петков се раздели с Дейвид Маклорънс на Варненската гара, наблюдаващите следяха с ненамаляващо внимание всяка негова крачка. При това не бива да се забравя, че той „крачеше“ с таксито си и незабележимото му проследяване струваше извънредно много усилия. И за съжаление този денонощен труд не даваше никакви плодове. Шофьорът или препускаше безспирно — препълненият с курортисти град се нуждаеше от услугите му, а той преизпълняваше плана си, — или когато беше свободен, се излежаваше в къщи, обикаляше магазините с две мрежи в ръце или ходеше по гости с жена си.

Наблюдението беше тъй безрезултатно, че категорично навеждаше на мисълта да го изоставят като безперспективен обект. Ако не беше черният куфар!

След смъртта на Маклорънс при обиска на стаята му те намериха единия черен куфар. Но той беше празен. Или — ако трябва да сме съвсем точни — там имаше само един рапан. От ония, излъсканите, полираните, дето ги продават по сергиите за сувенири. Така ли го беше получил от Петков или там е имало още нещо, което Маклорънс е извадил? Кой беше поставил рапана в куфара и защо? В стаята му не можеха да намерят нищо компрометиращо. Изглежда, и той като древните философи на Елада е носил всичко със себе си — двата пистолета и предавателя с принадлежностите за шифриране — в колата.

Обсъждана беше и версията, че предаденият от Маклорънс черен куфар е бил просто някакъв обикновен подарък от приятели на Пешо в чужбина — от истинския Гошо. Но тя бе отхвърлена, както се казва, с възмущение. За куфар с обикновени вещи не се изпращат картички с условно съдържание и главното, не се прави размяна на еднакви куфари, които да прикриват предаване го. Тук несъмнено се криеше нещо. Съдържанието на черния куфар сигурно беше „необикновено“ и това поддържаше буден интереса на контраразузнаването въпреки видимо спокойния, нормален живот и работа на Петков, въпреки липсата на каквито и да е съмнителни улики в поведението му. Неприемливо бе и предложението да се претърси негласно къщата и да се прегледа съдържанието на куфара. Там винаги имаше много хора и това не би могло да остане незабелязано. И да извикат Петков на разпит, дори на „обикновен приятелски разговор“, не биваше. Оставаше единствената възможност — негласно наблюдение, колкото и да бе трудно. И то продължаваше. Макар и с минимален резултат. В понеделника, в който откриха трупа на Мелвил, Петков застана с таксито си пред входа на хотел „Интернационал“ точно в 12.30 часа и стоя там точно петнайсет минути. Празен. През това време отказа на неколцина клиенти. В 12.45, явно времето на изчакваната среща бе минало, той великодушно се съгласи да качи клиенти и замина за града. Сигурно бе чакал Маклорънс. Какво ли щеше да се случи на тази им среща, ако тя се бе състояла?

22 юли, вторник

Днес курсовете, които правеше Петков, бяха почти изключително между летището и курортните комплекси — най-масовите в този сезон на пристигащи и заминаващи курортисти и най-изгодни за изпълнението на плана.

Към дванайсет докара двама мъже до Международния дом на журналистите и продължи празен към комплекса. Настани се отново пред хотел „Интернационал“ и зачака като вчера. Така, без да взема клиенти, чака от 12.20 до 12.45. Изпуши няколко цигари, излиза извън колата, оглежда се.