Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Малко преди да се отправят за обяд в станцията се появи Петев и доложи на генерала, че Мишел Ноумен току-що е заплатила сметката си и заявила на дежурната администраторка, че утре следобед освобождава стаята. Заминавала си.

— А баща й? — запита Марков.

— Нищо. Не се е обаждал. Младата заплати само сметката за своята стая.

— Какво означава пък това? — обърна се генералът към Ковачев.

— Не бива да я пуснем. Тя може би изнася диамантите!

— По дяволите диамантите!… Тя вероятно е замесена в убийствата. Или поне в това на Мелвил. Не бива, казваш… Но как, на какво основание? Утре по същия начин и старият може да си вдигне чуковете…

— И все пак какво наистина може да означава това? Защо не си тръгват заедно, както дойдоха, с колата…

Ковачев се обърна към Петев:

— Тя… нещо за колата не е ли споменавала?

— Не, нищо.

След кратък размисъл Марков каза:

— Да ги арестуваме нямаме основание. Да ги повикаме на разпит — нищо няма да ни даде… Как иначе да ги задържим?

Беше вече притъмняло, но още не бяха запалили лампите по шосето. Джеремайя Ноумен изведе колата си от паркинга край хотела и бавно, без да бърза, както се шофира, когато човек иска да разгледа околностите, потегли към града. Беше сам и въпреки потока бързащи в двете посоки коли продължаваше да кара бавно, да се оглежда. По едно време спря край пътя, отвори прозорчето до себе си (автомобилът му беше английски, с десен волан), протегна ръка и пусна някакъв пакет, увит във вестник, в кошчето за отпадъци, до което бе застанал. Това продължи само миг и веднага след това Ноумен подкара все така спокойно, но при първата възможност обърна назад и се завърна в хотела си.

Оперативната кола продължи да го следва, като съобщи в централата за странните прояви на Ноумен — да излезе на два-три километра извън курорта, за да хвърли някакъв боклук. Но вторият наблюдаващ остана край кошчето, скрит между редките дръвчета и от тъмнината да наблюдава по-нататъшния развой на събитията.

Известени по радиотелефона, скоро на мястото пристигнаха Марков и Ковачев. Генералът не се стърпя да остане в станцията, но не излезе от колата, която бе застанала на стотина метра от кошчето. Там отиде само Ковачев.

Наблюдаващият му доложи, че за изминалото време никой не се е приближавал до кошчето — нито за да хвърля там отпадъци, нито за да вземе пакета.

Положението напомняше това на черния куфар, оставен в касетката на Софийската гара. Да не проверят какво бе хвърлил там старият Ноумен не биваше — съблазънта бе твърде голяма. Но това можеше да бъде и един съвсем прост, по достатъчно ефикасен капан, ако Ноумен бе заподозрял, че го следят. Той може би бе увил един камък във вестника и го бе пъхнал в кошчето. А сега някой от хората му наблюдаваше какво ще стане. Някой, още неизвестен на тях. Въдицата бе доста проста, но те бяха готови да я глътнат. Мястото беше много подходящо за целта. Кошчето се намираше между скара-бирата и павилиончето за газирани напитки, пред рядка, хилава горичка. В нея се бе притаил наблюдаващият. Но в здрача там можеше да се е скрил и този, който следи. А още по-удобно той би могъл да се разположи на някоя от масите на бирарийката (съгласно предварителната им уговорка, още преди Ноумен да дойде), да е видял всичко и всички и сега спокойно да изчаква, като си пие студената бира и поглъща порция горещи кебапчета. Ако всичко това беше така, те щяха да измъкнат от пакета парче тухла — подходящо, за да си чукат главата с него.

Ковачев мина край кошчето с безразличен вид, кривна в тясната алея, която водеше към малка виличка с огромно лозе, и се скри в сянката на буйната зеленина. Шумовете от шосето, от бирарията долитаха приглушени. Ковачев усилено размишляваше. Той трябваше да реши. Ако във вестника наистина бе увито парче тухла, това щеше да означава, че цялата операция е само един капан, и те щяха да влязат в него, да се саморазобличат, че следят Ноумен. Е, и какво от това? Самият факт, че е заложен капан, че Ноумен прави този тур, за да сложи тухлата в кошчето, показваше, че те не само подозират по принцип, но и са усетили наблюдението, а сега търсят потвърждение. Но ако това не е капан, а по този начин Ноумен предава някому „нещо“? Или иска да се отърве от това „нещо“? Нима те могат да си позволят да не проверят що за „нещо“ е оставено в кошчето!

Ковачев издебна, когато в тази посока мина възрастна двойка, запътила се към скара-бирата, и полускрит зад нея, се промъкна край кошчето, бръкна ловко за миг в него. Веднага напипа най-отгоре пакета, измъкна го и го пъхна под сакото си. Не, това не беше парче тухла! Личеше си на опипване. Все така леко превит, като поддържаше пакета с лявата си, пъхната в джоба на сакото ръка, влезе в тоалетната на бирарията. Едва там можа спокойно да го разгледа. Но на излизане беше много по-предпазлив. Оглеждаше се внимателно, избягваше приближаването до хората, внимаваше някой да не го настигне безшумно изотзад. Така успя да мине край кошчето и да пусне там незабелязано (поне така той мислеше) пакета. След това си отдъхна и бързо се прибра в колата, където го чакаше генералът.