Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

— Ами архиепископът на Севиля? Учуден съм, че не е замесен.

Директорът на ИВД гледаше сивите води на Тибър през напръсканото с дъждовни капки стъкло.

— Той е заинтересована страна, затова там му нямат доверие. Нашият скъп монсиньор Корво се опитва да спекулира самостоятелно. Разбира се, той се грижи само за материалното състояние на нашата света майка, Църквата. Междувременно „Богородица със сълзите“ се разпада и никой не я възстановява. Излиза, че тя е по-ценна разрушена, отколкото реставрирана.

— Има ли църквата свещеник?

Сега архиепископът въздъхна.

— Да, колкото и да е странно. Там служи един доста възрастен свещеник. Очевидно е с труден характер и според нашата информация всичките му молби са били игнорирани от нашия приятел Корво. Подозренията ни за самоличността на Висперас са насочени към него или помощника му, млад свещеник, който ще бъде наскоро преместен в друга епархия. — Спада се усмихна колебливо. — Основателно е да се предположи, че един от двамата свещеници, или и двамата, са отговорни за този доста оригинален метод на връзка със Светия Отец.

— Трябва да са те.

— Може би. Но това трябва да се докаже.

— И ако го докажа?

Директорът на ИВД се намръщи и понижи глас.

— Тогава горчиво ще съжаляват за неуместното използване на компютъра.

— Ами двамата мъртъвци?

— Това е най-странната част. Без нея това щеше да бъде просто още един конфликт за парче земя, включващ спекуланти и голяма сума пари. Църквата щеше просто да бъде съборена, след като се разруши напълно, и парите от продажбата на земята — използвани за още по-голяма прослава на Бога. Но тяхната смърт усложнява нещата. — Очите на Спада, изпъстрени с кафяви точици, гледаха замислено през прозореца. Сега фиатът се движеше към Корсо Виторио Емануеле. — За един много кратък период двама души, свързани с „Богородица със сълзите“ са умрели. Един от тях е бил общински архитект, който правел изследване на сградата с цел да я обяви за развалина и да нареди да бъде опразнена. Другият е бил свещеник, секретарят на архиепископ Корво. Очевидно е бил там, за да оказва въздействие върху енорийския свещеник от името на негово преосвещенство архиепископа.

— Не мога да повярвам.

Мастифът се обърна към Кварт.

— По-добре е да повярваш, тъй като от днес ще се занимаваш с това.

Попаднаха в огромно шумно задръстване. Архиепископът протегна врат и погледна небето.

— Да излезем и да се разходим. Имаме много време. Ще те черпя едно в онова кафене, което толкова много харесваш.

— „Греко“ ли? Това е чудесно, монсиньор, но нали шивачът ни чака. Самият Каваледжери. Дори Светият отец не смее да го кара да чака.

Прелатът, който вече слизаше от колата, дрезгаво се изсмя.

— Това е една от изключителните ми привилегии, отче Кварт. В крайна сметка дори и Светият отец не знае някои от нещата, които аз знам за Каваледжери.

Лоренцо Кварт обичаше старинните кафенета. Преди почти дванадесет години, когато току-що беше пристигнал в Рим, за да учи в Грегорианския университет, той беше незабавно очарован от кафене „Греко“ с невъзмутимите му келнери и двестагодишната му история на любимо място за пътешественици като Байрон и Стендал. Сега той живееше съвсем наблизо, в един апартамент на най-горния етаж на Виа дел Бабуино 119, нает от ИВД. От малката му тераса имаше хубав изглед към църквата „Тринита деи Монти“ и цъфналите азалии на Испанското стълбище. „Греко“ беше любимото му място за четене. Той сядаше през спокойните часове на деня под бюста на Виторио Емануеле ІІ на маса, на която се смяташе, че са седяли Джакомо Казанова и крал Лудвиг Баварски.

— Как е приел монсиньор Корво смъртта на секретаря си?

Спада се взираше във вермута си. В кафенето нямаше много хора: няколко редовни клиенти, които четяха вестници на масите отзад, елегантно облечена жена с пликове покупки от Армани и Валентино, която говореше по клетъчен телефон и няколко английски туристи, които се снимаха един друг на бара. Жената с телефона изглежда притесняваше архиепископа. Той я погледна неодобрително, преди да отговори на Кварт.

— Тежко. Всъщност, много тежко. Заклел се да срути църквата.

Кварт поклати глава.

— Звучи доста крайно. Една сграда не може по собствена воля да причини зло на някого.

— Надявам се. — Мастифът беше сериозен. — За всички ни е по-добре да е така.

— Не мислите ли, че монсиньор Корво просто търси извинение, за да разруши църквата и да приключи с нея?